49. С рождените дни е така. Никога не знаеш какво е да си на 49 – докато не станеш. А като станеш не знаеш защо трябва да ти е празнично. Но пък много добре знаеш защо не ти е…

Първото, за което се сетих, беше как преди 7-8 години (в пристъп на предприемачески оптимизъм) бях решил, че ще се пенсионирам (в смисъл, че ще постигна лелеяната финансова свобода и ще имам достатъчно пари, за да не работя до края на живота си) когато стана на 49 години.

Мечтата ми се сбъдна, макар и само частично. Тази част с работата. Да си безработен на 49 не е най-вълнуващото усещане, междувпрочем…

Тази сутрин, докато още се възползвах от изконната рожденическа привилегия да се излежавам в леглото, се опитах да си спомня кой е най-хубавия подарък, който съм получавал за рождения си ден. Без голям успех.

Май никога не съм получавал някакъв бомбастичен подарък…но и май никога не съм си и пожелавал такива. Никога не съм държал на скъпите неща, но съм получил много подаръци от сърце. Включително и днес.

Не помня да съм плакал от радост на рождения си ден, но днес за първи път плаках от мъка. Някога Маминка (баба ми по майчина линия) първа ми звънеше в ранни зори на този празник. Днес това ми липсваше особено много. И си поплаках…

Имал съм и незабравими рождени дни. Първият такъв беше първия ми рожден ден в казармата. Така се случи, че съвпадна с края на школата за младши сержанти и на този ден ми беше финалния изпит. Минах го успешно и вече бях горд командир на разузнавателно отделение. И скоро след това се сбогувах с Петрич.

(Посетих го пак след 24 години…на рождения си ден…).

Тогава не знаех, че втория ми рожден ден в казармата ще е още по-незабравим. Съдбата пак ми поднесе неочакван подарък – уволних се точно на рождения си ден (6 месеца преди очакваната дата) и празнувах заедно с над 2000 човека.

Третият незабравим рожден ден беше 44-ят. Празнувах го по време на първото си капитанстване в Инсайт. Не знам дали някога съм се чувствал по-пълноценен, по-обичан и по-щастлив…

Тази сутрин си мислех и за татко. Той си отиде в годината, в която трябваше да навърши 60. Но остана завинаги на 59…

49 е доста близо до тази възраст. Когато си на 49, десет години не са чак толкова дълъг срок. Много неща са различни на 49…

Около година преди смъртта си, татко някак си вече се беше предал вътрешно и не му се живееше. Много често си мисля какво би било ако не беше така. А понякога и аз изпитвам подобни чувства… (На 49 вече не те е срам да си признаваш много неща).

Ако доживея 59, най-вероятно ще си мисля, че на 49 съм бил млад и глупав. Някога имах една хазяйка (гинеколог), която казваше: „От мене да помниш: акъл и мензис ако не ти дойдат навреме – хич не ги и чакай!“.

Аз вече не ги чакам. Въпреки че, ще си призная и това, понякога се чувствам леко поумнял. Поне дотолкова, че вече знам кои грешки да не повтарям. (Само дето не съм сигурен дали ще ми стигне времето да ги поправя…).

Както обикновено, не се притеснявам особено, че ви занимавам с такива глупости – точно на рождения си ден.

Защото и този път написаното не е за вас. За мен си е…

На 49 все още вярвам (или се самозалъгвам), че егоизмът ми е предимно здравословен.

То това е и най-важното – да сме живи и здрави!

Пожелавам си го.

P. S. А ако го добутам до култовата възраст 69 – сигурен съм, че ще съм много по-палав и жизнерадостен, отколкото сега. И това си го пожелавам… От сърце.