Между първата и последната снимка в тази публикация има немалка разлика. А за моят син – това е почти целия му досегашен живот.
Днес става на 17. И въпреки, че е клише – на мен наистина ми се струва все едно е било вчера времето когато го носех на ръце и го подхвърлях във въздуха, за да чуя щастливия му смях. Но само така ми се струва…
Имам подобна снимка – с татко, който ме държи на ръце и ме гледа почти със същия горд поглед.
Само че моята е черно-бяла. И не е много на фокус.
И спомените ми за татко са такива – леко мътни, черно-бели, далечни…
В това отношение моят син не може да се оплаче. Имаме доста снимки заедно. Цветни. И на повечето сме щастливи…
Повечето неща в този живот научаваме от примера на тези, които ни учат. По отношение на бащинството, аз съм малко самоук.
Реалното присъствие на моя баща в живота ми свърши някъде около седмата ми година. След това се виждахме през някоя и друга неделя и през ваканциите.
Когато аз станах баща, повечето ми бащински действия и решения бяха базирани на някаква моя идеализирана представа за това какъв трябва да бъде един баща. И като повечето идеализирани представи – и тази беше въздух под налягане.
Навремето, когато карах шофьорските курсове (преди цели 28 години!) бях един от най-лошите курсисти. Това после ме направи един от най-добрите шофьори – просто защото вече бях допуснал повечето от грешките, които другите трябваше тепърва да допускат.
По тази логика – ако един ден отново бъда възнаграден с благословията на бащинството – ще бъда чудесен татко. Защото досега не бях. Меко казано…
Допуснах всички възможни грешки. Пропуснах по-голяма част от детството на сина си – увлечен в това да променя света. И понеже нямах (достатъчно) време за него – изкупвах вината си с подаръци.
Бях строг – само защото вярвах, че така се възпитават момчета. И го упреквах за слабостите му. Като се замисля – и в двете откривам следи от родителите си…но то май и няма как да не е иначе… Май.
В своя защита мога единствено да кажа, че го научих да слуша хубава музика. На друго хубаво нещо май не успях да го науча…но и това не е малко.
Сега, разбира се, съжалявам горчиво. Почти за всичко.
Освен за едно.
През цялото това време, докато бях лош баща – не съм спирал да го обичам.
Това научих от татко…





Можете да коментирате чрез: