Между първата и последната снимка в тази публикация има немалка разлика. А за моят син – това е почти целия му досегашен живот.

Днес става на 17. И въпреки, че е клише – на мен наистина ми се струва все едно е било вчера времето когато го носех на ръце и го подхвърлях във въздуха, за да чуя щастливия му смях. Но само така ми се струва…

Имам подобна снимка – с татко, който ме държи на ръце и ме гледа почти със същия горд поглед.

Само че моята е черно-бяла. И не е много на фокус.

И спомените ми за татко са такива – леко мътни, черно-бели, далечни…

В това отношение моят син не може да се оплаче. Имаме доста снимки заедно. Цветни. И на повечето сме щастливи…

Повечето неща в този живот научаваме от примера на тези, които ни учат. По отношение на бащинството, аз съм малко самоук.

Реалното присъствие на моя баща в живота ми свърши някъде около седмата ми година. След това се виждахме през някоя и друга неделя и през ваканциите.

Когато аз станах баща, повечето ми бащински действия и решения бяха базирани на някаква моя идеализирана представа за това какъв трябва да бъде един баща. И като повечето идеализирани представи – и тази беше въздух под налягане.

Навремето, когато карах шофьорските курсове (преди цели 28 години!) бях един от най-лошите курсисти. Това после ме направи един от най-добрите шофьори – просто защото вече бях допуснал повечето от грешките, които другите трябваше тепърва да допускат.

По тази логика – ако един ден отново бъда възнаграден с благословията на бащинството – ще бъда чудесен татко. Защото досега не бях. Меко казано…

Допуснах всички възможни грешки. Пропуснах по-голяма част от детството на сина си – увлечен в това да променя света. И понеже нямах (достатъчно) време за него – изкупвах вината си с подаръци.

Бях строг – само защото вярвах, че така се възпитават момчета. И го упреквах за слабостите му. Като се замисля – и в двете откривам следи от родителите си…но то май и няма как да не е иначе… Май.

В своя защита мога единствено да кажа, че го научих да слуша хубава музика. На друго хубаво нещо май не успях да го науча…но и това не е малко.

Сега, разбира се, съжалявам горчиво. Почти за всичко.

Освен за едно.

През цялото това време, докато бях лош баща – не съм спирал да го обичам.

Това научих от татко…