Няма по-основателна причина да обичаш една жена от тази: че е майка на първородния ти син.

Днес се навършват точно 14 години от това незабравимо събитие – раждането на нашия Петър.

Уж трябва да ми е празнично, но истината е, че ми е по-скоро тъжно.

Тъжно ми е, заради равносметката. Че за тези 14 години съм бил виртуален татко. И почти не съм бил реален…

Най-важните години от живота на детето ми минаха, някак си, като на филм. Бързо, безвъзвратно… а аз бях само зрител. Или почти…

Колкото и да ме е срам, колкото и вина да изпитвам – не мога да върна времето назад.

Мога само да посъветвам младите татковци: бъдете до децата си докато са още деца! За да не съжалявате после… като мен.

Не мога да върна времето назад, но мога, все пак – и все още – да се опитам да поправя стореното.

Обикновено успокоявах гузната си съвест със скъпи подаръци. За миналия му рожден ден му подарих таблет. Това също беше грешка.

Сега съм решил да му подаря друго. Подаръкът, който всеки син заслужава: баща.

На мен този подарък ми беше отнет още когато бях на седем. Виртуално…

Преди седем години баща ми реално напусна този свят. Но не и сърцето ми…

Надявам се, в сърцето на моя син все още да има място за един разкаян баща.

За неговият татко.

Направил съм много грешки през живота си. Но тази съм длъжен да поправя.

Още помня думите на моя най-добър приятел след смъртта на баща ми:

„Сега трябва да си силен. Защото сега ТИ си татко!“.

Разбираме родителите си чак когато самите ние станем родители. Но ги обичаме цял живот. (Дори когато не си го признаваме).

Децата си обичаме още от първия им вик. До последния си дъх… (Казват, че дори и след това…)

На теория всичко е много лесно. Практиката ми куца. Но сълзите пречистват. А и днес все пак е празник.

Да си баща не е лесно. Но още по-тежко е да не си баща…

Аз съм татко.

Честит рожден ден, сине!

ОБИЧАМ ТЕ.

httpv://www.youtube.com/watch?v=Q29YR5-t3gg