Бях второкласник. И току-що беше завършило първото ми пътуване извън България. С баба и дядо бяхме ходили на гости на наш братовчед в Германия (ГДР, разбира се – другата Германия не беше достъпна за всеки, по онова време).

Цялото пътешествие се случи през пролетната ми ваканция – в първите 10 дни на април. Дотам и обратно – с влак. И случката, за която искам да ви разкажа днес става точно на гара Мездра. Някъде в 1 часа през нощта, точната дата не помня, но трябва да е било 11-ти или 12-ти април. 1979-та година.

След дълго и уморително пътуване от ГДР обратно към дома, трябваше да изчакаме на гарата в Мездра някакво прехвърляне с друг влак – за да се приберем най-после в родната Враца, която беше толкова близо, но все още и далеч. Дядо и баба дремеха на една от пейките в чакалнята, но аз, разбира се, не можех да стоя спокойно и се разхождах насам-натам из огромната (за едно 9-годишно дете) зала.

По онова време – времето на „развитото социалистическо общество“ – всички обществени места бяха задължително декорирани с някакви агит-табла, прославящи достиженията на трудовия народ под мъдрото ръководство на Партията. (Някои сигурно се сещат за какво говоря, а другите са просто късметлии).

Чакалнята на гарата в Мездра не правеше изключение. На няколко места в залата имаше огромни, бели конструкции (тогава още не знаех, че се наричат билбордове) с налепени снимки и текст отстрани.

Аз, естествено, заразглеждах снимките и се зачетох в текстовете.

Не знам дали можете да си представите учудването ми – последвано веднага от изблик на национална гордост и буйна момчешка радост – когато прочетох текста към една от снимките, на която имаше двама усмихнати мъже в снежно-бели скафандри:

„ИМАХМЕ БЪЛГАРСКИ КОСМОНАВТ!“.

Сега може би изглежда странно (на хората под определена възраст), но през 1979-та нямахме Интернет, смартфони и други такива глезотии. А поради пътуването ни, нито бяхме чели родни вестници, нито бяхме гледали телевизия. И затова бяхме пропуснали събитието. (Нямам никаква идея как е било отразено тук, в родината, но съм сигурно, че е било гръмко и помпозно – просто такива бяха времената).

На секундата се почувствах национално-отговорен да съобщя радостната новина на своите прародители. Подсъзнателно вече бях преценил, че космонавтиката е мъжка работа и затова първо събудих дядо ми – подскачайки и изчуруликвайки вестта за първия български космонавт.

Отначало дядо ми не ми повярва. Наложи се да го задърпам за ръкава, докато дойде с мен до въпросното табло и не се увери сам, че не си измислям.

С това свършва детския ми спомен.

И ми е малко тъжно днес.

И за това, че дядо вече отдавна не е до мен…

И за това, че поводите за национална гордост в наши дни не са никак много…

И че първия български космонавт Георги Иванов е просто един от многото ни забравени герои. (Сегашното поколение разпознава по-лесно „героите“ от жълтите страници – но малцина ще се сетят кой точно е мустакатия чичко от снимката по-горе).

Не знам какво трябва да се случи за да бъда по-иначе. Единственото, за което успях да се сетя е да споделя тук своя детски спомен за един герой.

Колкото и да е тъжен…

httpv://www.youtube.com/watch?v=dEK7VJ60IYQ