Имате ли си любим епизод от „Игра на тронове“ („Game of Thrones„)? Аз – да. И сега ще ви разкажа за него.
Не, не е този, в който омразния Джофри гушна букета. На сватбата си…
Не е и този, в който чудовището Рамзи беше разкъсано от собствените си псета.
Горните два ми донесоха също (зло)радостни емоции, но има един друг епизод, който наистина ме впечатли и ме накара да се замисля. Много след като го бях изгледал.
Това е петият епизод от шести сезон. Оригиналното заглавие на серията е „The Door“ („Вратата“), но повечето хора са го запомнили като „Ходор“.
В него (spoil alert!) добродушният гигант Ходор жертва живота си, за да спаси Бран Старк и спътниците му, удържайки – буквално до последния си дъх – вратата, през която напират да излязат преследващите ги живи мъртъвци.
Но още по-силният момент в епизода е когато става ясно, че всъщност Уолдър (истинското име на Ходор) е бил нормално момче, до момента в който самия Бран Старк пресича бариерите на времето, за да се върне в детството на конярчето Уолдър и да го програмира за мисията на живота му с посланието „Удръж вратата!“ („Hold the door!“).
Защо тази неочаквана развръзка ме впечатли толкова ли? Ще си кажа…
Откакто се помня се лутам насам-натам като добродушен гигант, загубил разсъдъка и посоката си. И се мъча да открия смисълът на това да съм тук.
Може би точно затова този епизод ме докосна толкова дълбоко. На едно тъмно място, на което има много болка и тъга.
Болка от навъртения в безмислено лутане километраж.
Тъга по изгубеното време – в лутане и търсене на отговори.
И страх – че никога няма да си отговоря.
А може би мисията на собствения ми живот е същата като мисията на Ходор – да удържа вратата…
…през която напират да излязат собствените ми демони.
И да ме разкъсат.





Можете да коментирате чрез: