Имате ли си любим епизод от „Игра на тронове“ („Game of Thrones„)? Аз – да. И сега ще ви разкажа за него.

Не, не е този, в който омразния Джофри гушна букета. На сватбата си…

Не е и този, в който чудовището Рамзи беше разкъсано от собствените си псета.

Горните два ми донесоха също (зло)радостни емоции, но има един друг епизод, който наистина ме впечатли и ме накара да се замисля. Много след като го бях изгледал.

Това е петият епизод от шести сезон. Оригиналното заглавие на серията е „The Door“ („Вратата“), но повечето хора са го запомнили като „Ходор“.

В него (spoil alert!) добродушният гигант Ходор жертва живота си, за да спаси Бран Старк и спътниците му, удържайки – буквално до последния си дъх – вратата, през която напират да излязат преследващите ги живи мъртъвци.

Но още по-силният момент в епизода е когато става ясно, че всъщност Уолдър (истинското име на Ходор) е бил нормално момче, до момента в който самия Бран Старк пресича бариерите на времето, за да се върне в детството на конярчето Уолдър и да го програмира за мисията на живота му с посланието „Удръж вратата!“ („Hold the door!“).

Защо тази неочаквана развръзка ме впечатли толкова ли? Ще си кажа…

Откакто се помня се лутам насам-натам като добродушен гигант, загубил разсъдъка и посоката си. И се мъча да открия смисълът на това да съм тук.

Може би точно затова този епизод ме докосна толкова дълбоко. На едно тъмно място, на което има много болка и тъга.

Болка от навъртения в безмислено лутане километраж.

Тъга по изгубеното време – в лутане и търсене на отговори.

И страх – че никога няма да си отговоря.

А може би мисията на собствения ми живот е същата като мисията на Ходор – да удържа вратата…

…през която напират да излязат собствените ми демони.

И да ме разкъсат.