Този блог е като мен. Запуснат…

Запуснах се неусетно, постепенно… Като онази жаба, дето накрая бива сварена в тенджерата, защото водата отначало е била съвсем приятно топла и жабата не е искала да я напусне, нито е усетила, че температурата расте – само с по един градус – но расте, расте… и накрая за жабата е твърде късно да скача към онзи студен свят навън.

Запуснах се в почти всяко отношение. Неусетно – но с постоянство. Включително и като автор на този блог…

(Де да можех да използвам това свое постоянство и за по-продуктивни неща. В тях съм постоянно непостоянен…).

Този блог е също като мен. Самотен…

Защото нито един блог – и нито един човек – не са си самодостатъчни. Дори и тези, които си мислят, че са…

Един блог има нужда от читатели. А един човек – от приятели.

Моята малка, мръсна тайна не е никак малка. Даже не е и мръсна. А сега вече няма да е и тайна: аз нямам приятели.

(Че блогът ми няма читатели също не е тайна и се забелязва доста по-лесно).

На онова място, което лицемерно наричат „социалните мрежи“ (лицемерно е само множественото число – щото всички знаят, че отдавна е само една…а за мрежата са прави – щото ние сме шараните в нея), та в „социалните мрежи“ имам много „приятели“. Няколко хиляди даже…

Ама но другото място – дето едно време му викаха живия живот – приятели не ми останаха. Поне живи…

Добре де, поне такива, които да са наблизо. На една ракия разстояние поне…

С тия, дето са далече си общувам – донякъде – през въпросните социални мрежи. Ама не е същото… като на една ракия разстояние.

Понякога си общувам и с тия, дето вече не са между живите. Но това е прекалено лично за външни очи и уши. Дори и за такъв хроничен ексхибиционист като мен…

Този блог е като мен. Неразбран.

И в оня смисъл, и в другия също.

Уж съм доста праволинеен и прям в изказа си (болезнено прям, доста често… болезнено и за другите, но и за мен понякога), а имам чуството, че на някои хора им говоря на шумерски.

А шумерите са били мъдри хора, най-вероятно. Най-малкото са си обрали крушите и са се махнали от историята на цивилизацията без да ни дават обяснение защо.

Щото и да ни го бяха дали – ние щяхме да ги гледаме тъпо, все едно ни говорят на шумерски. Кое не е така?!

А блогът ми е неразбран, щото поне половината от тия, дето знаят за съществуването му, си мислят, че той е създаден само за да се правя на интересен.

Тц, уважаеми! На интересни се правят тия, дето не са. Пък аз – нескромно ще си призная – съм си доста интересен. Толкова, че повечето умни разговори ги водя насаме със себе си.

От мен да знаете – този, който си говори сам не е задължително луд! Понякога е просто неразбран, самотен и му липсва достоен събеседник…

Този блог е като мен. Без определена цел. Неспециализиран. Тюрлюгювеч…

Специализираните блогове повече се четат. И хората, дето ги списват, минават за експерти. Аз как да кажа, че съм експерт по тюрлюгювеча?! И как да стана тесен специалист като съм широка душа?!

Толкова широка, че понякога я бъркат с чакалнята на Централна гара. И разни хора се настаняват удобно там – като у дома си. И я нацвъкват цялата – като гълъбите в чакалнята на гарата…

Този блог е също като мен. Загубил е смисъла си…

Всъщност, това може и да не е съвсем истина. Щото загубваш нещо, дето поне си го имал преди това. А аз – и този блог – може и никога да не сме имали смисъл. Ерго – не сме го загубили…

Този блог е като мен. Изпълнен с многоточия…

Няма как да е иначе. Многоточията означават липса на завършеност. Отворен финал. Продължи сам изречението. Аз не съм категоричен. Поне не толкова, че да сложа точка.

Критичното мислене задължава винаги да допускаш и друг вариант. Категоричното мислене е признак за липса на критично мислене. И не случайно е толкова характерно за религиозните фанатици. И съвременните политици…

Този блог е като мен. Днес го има, а утре…