Детето в мен

Детето в мен е още живо. Въпреки че години наред се мъчех да го прокудя със шизофреничните си призиви за порастване и повече сериозност…

Детето в мен ми прощава, че съм такъв. Прощава ми дори, че вече не съм като него…

Детето в мен продължава да сънува дори когато аз съм вече буден. А понякога ми се струва, че е точно обратното – аз живея като насън, докато неговият живот е много по-истински…

Детето в мен често ме дърпа за ръка. Надолу, към нещата, които са в краката ми – мравки, които се движат в индианска нишка… бръмбар, който търкаля топче с неясен произход… малко цветенце, което току-що е пробило пръстта и се усмихва на слънцето…

В повечето случаи, аз, разбира се, съм много зает, много бързам и нямам време за подобни глупости. Но се случва понякога и да се спра. Да коленича и да погледам минута-две нещо такова…

А после се изправям и ми се струва, че не са минали няколко минути, а няколко века…

И се връщам в скучния и плосък свят на възрастните…

Детето в мен понякога ме рита по кокалчетата или ме щипе. Не ми позволява да забравя, че го има. И че ме е имало…

Детето в мен е моят най-добър приятел. Можем да си мълчим с часове. Аз се правя, че правя нещо много, ама много сериозно и отговорно – докато то е седнало на някой клон, клати крака във въздуха и плюе отвисоко костилки от череши. И ни е хубаво…

Детето в мен има нужда от прегръдка.

Но повече от всичко иска да бъда добър баща…

httpv://www.youtube.com/watch?v=PEjaDqokrrQ