Когато бях малко момче светът около мен – както и светът вътре в мен – беше изтъкан от магия, вълшебство и чудеса. И трябваше само да погледна нещо – с детските си очи – за да го накарам да затрепти от магия.

И не бях само аз. Почти всяко дете наоколо притежаваше същите вълшебни очи и същия талант на магьосник. Затова и магията изпълваше дните ни… чак до онзи неясен момент, в който и ние се превърнахме във възрастни и я изгубихме (почти) безвъзвратно…

Но тогава – в детството – всеки от нас притежаваше силата на голям вълшебник.

Имахме свой собствен свят, който съществуваше паралелно с прекалено обикновения и скучен свят на възрастните, но беше напълно невидим за 99% от тях.

Можехме да обърнем кухненската маса нагоре с краката, да насядаме вътре в нея и да започнем да крещим „Ляво на борд!”, „Пълен напред!” или „Акула, акула!”. Но вместо смел екипаж на пиратски кораб – възрастните виждаха само непослушни дечурлига, които си играят с мебелите без разрешение…

Те така и не разбираха, че една обикновена пръчка може да се превърне в породист прериен жребец и да те понесе към Скалистите планини.

Още по-трудно им беше да проумеят как така същата тази пръчка само след миг може да бъде и шпагата на Зоро… или лазерния меч на Люк Скайуокър.

Още нямахме игри с виртуална реалност. Но онази – нашата магическа реалност – ни беше повече от достатъчна. Защото беше безгранична. (В пространството, но – както скоро щеше да се окаже – не и във времето).

Имаше и някои възрастни, които сякаш не бяха загубили напълно дарбата си да виждат този свят с невъоръжено око. По някаква тайна причина, това рядко бяха родителите ни – те винаги бързаха и нямаха време за „глупостите“ ни. Най-често това бяха дядовците ни.

Може би едни от най-щастливите мигове в живота ми бяха когато като тригодишен хлапак яхвах гърба на един от дядовците ми с дървена пушка в ръка и го пришпорвах с викове и ритници в хълбоците, като истински каубой…

… и съм готов да се обзаложа, че това бяха един от най-щастливите мигове и за дядо ми… лека му пръст!

И знам, че след години ще ми се наложи да върна този дълг – на собствените си внуци.

Само се моля, дотогава да не съм загубил напълно и последната частичка от магията… и да не им отвърна с „Я стига глупости!”…

P.S. Мисля, че в Рая има специално място за порасналите деца. Като например, авторите на детски книжки…

Моето детство – и моят живот въобще – нямаше да са същите без Джани Родари, Астрид Линдгрен, Ран Босилек, Емилио Салгари, Екзюпери… и още десетки други непораснали магьосници. Разбира се, Спилбърг и Джордж Лукас също ми дадоха незабравими емоции и полети до далечни и вълнуващи светове…

Поклон – към всеки, който още пази детските си очи!

И който кара други детски очи да засияят…

httpv://www.youtube.com/watch?v=JGQ7tYuVe4I

ДРУГИТЕ УЧАСТНИЦИ В КОНКУРСА:

Нина Николаева – Светът, през погледа на детето в мен

Радислав Кондаков –  Дванадесет пеперуди

Илиана – Светът през очите на детето в мен

Маргарита – Светът през очите на детето в мен

Ивалина Ташева – То в Мен

Този път по-малко хора ми пристанаха на акъла – но това не е за сметка на качеството – напротив! 😉