Днес е 2 юни и – поне официално – цяла България чества 134 години от гибелта на Ботев. Както се прави на всеки 2 юни – още от далечната 1901 година. Точно в 12:00 на обяд ще завият сирени. Хората и автомобилите ще спрат за миг и ще почетат с мълчание паметта на героите… или поне такава е идеята.

На практика, повечето ни национални идоли – и национални идеали – лежат на земята, като този портрет. Захвърлени, забравени, ненужни…

Или ако някой се сеща за тях, това са само пискливите гласчета на пишман-патриотите, които ползват Левски и Ботев за личните си користни и сребролюбиви цели. (За тяхна жалост, обаче, и Ботев, и Левски никога не са мразели турците, например – и затова е много тъпо да ползват точно тях за човеконенавистния си „патриотизъм“).

Аз съм врачанин. И където и да ме отведе Съдбата – винаги ще си остана просто едно момче от квартал 72 във Враца. В детството ми, Враца се кичеше с абсурдната титла „градът на Ботевата слава“ и на 2 юни (което е и празник на града – честит празник, врачани!) се организираха пищни тържества.

Сега вече тържествата не са чак толкова пищни. Но и доста народ все още тъне в неведение относно истината за Ботев и моя роден град. „Славата“ на Враца – за огромно мое съжаление – не се състои в това, че Ботевата чета е успяла да вдигне на всенароден бунт родния ми край. Напротив. Четниците от „Радецки“ не срещнали почти никаква подкрепа от хората във Врачанско. И в крайна сметка намерили само предателство и смърт – там, някъде по чукарите на врачанския Балкан…

Но така им се пада! Вместо да си гледат семействата, добитъка и поминъка – както са правили повечето „разумни люде“ по онова време – те тръгнали, моля ти се, да освобождават един народ, който 500 години почти безропотно е търпял хомота си…

Вместо да си пие пиенето по браилските кръчми, да си пише стиховете и да си ляга до топлия задник на милата си Венета – той тръгнал да ми се прави на войвода! А бе, в тая държава открай време никой не прави това, за което е учил – и затова сме на тоя хал! (Между другото, ако сега отвлечете австрийски кораб – или самолет – извадите пушки и тръгнете да сваляте властта в някоя 500-годишна монархия… със сигурност ще ви обявят за международен терорист. И не ви мърда Гуантанамо…).

Една „дребна“ подробност: когато наивния поет и сподвижниците му тръгнали да свалят властта, моят роден град Враца се е намирал в пределите на Турската империя. Днес Враца е български град – и се намира на територията на Република България.

… което – лично според мен – би било невъзможно без „луди глави“, наивници и „терористи“ като Христо Ботев и другите от тази мая.

Затова, от мен – поклон!

Поклон пред паметта на всички, които са били улучени в челото – защото не са могли просто да си седят на задниците! (Каква ирония е, че всички „задници“ също са получили даром свободата си – заради наивници като Ботев!)

И още една „дребна“ подробност. Нещо, за което също много рядко си даваме сметка:

КОГАТО НАМИРА СМЪРТТА СИ – ТАМ НЯКЪДЕ ПОД ВРЪХ ВОЛА – ХРИСТО БОТЕВ Е САМО НА ДВАДЕСЕТ И ОСЕМ ГОДИНИ!

Аз вече съм на 40. Но още не мога да забравя думите на един друг поет, прочетени преди повече от две десетилетия:

На Ботев

Наистина ли си на двадесет и осем!

Наистина ли, млад и омагьосан
От своята любов необяснима
Гладуваш във оная люта зима
И правиш триста върли поразии
На българските влашки чорбаджии
И пиеш вино и захвърляш чаши
По хилядите патриоти наши,
Дето могат само да говорят
И не могат само да се борят.

А ти си млад, на двадесет и осем.

Но в теб въпроси страшни се кръстосват,
Във теб изгаря и във теб се ражда
Космична мъка и космична жажда
И ти, прогледнал чак отвъд, далече,
Мълчиш и пишеш сам: “Настане вечер…”

А ти си нежен и сантиментален
Във този век ужасен и брутален.
Навярно там, на другата планета,
Ти би възпявал своята Венета,
Не би така отчаяно се люшкал
Между стиха и сабята хайдушка,
Защото няма никаква причина
Освен една със името Родина.

Кажи ми в таз борба тъй страшно кратка
Наистина ли и смъртта е сладка
И там, сред пролетните горски листи
Наистина ли ти не се замисли
Поне за миг, поне за малко време,
Че жив ще бъде онзи, който дреме,
А ти ще бъдеш мъртъв и безчувствен,
И после вълк…
И самодивски устни…

Не! Ти си мислил.
Ето писъмцето,
Което почва с “Мила ми Венето…”,
Което свършва не с вик, не с дума,
А с парещата песен на куршума.
И тази песен, чувствам, продължава
Да ни окриля или натъжава.
Макар и страшна и макар опасна,
Тя все пак е наистина прекрасна,
От смърт родена – тя е вече жива
И знам, абсурдно е, но е щастлива,
Защото няма никаква причина,
Освен една, със името
Родина…

Недялко Йорданов

1968 г.