Случи се днес. Но сигурно се е случвало безброй много пъти и преди. А подозирам, че ще се случва и занапред. Безчет.

Всъщност, много неща се случиха. И продължават да се случват и в момента. Само че, не мога да разбера дали наистина се случват случайно или в целия този калейдоскоп от събития има някакъв порядък. И смисъл.

Тази сутрин си купувах кафе – от едно кафене, в което съм почти редовен клиент от няколко месеца насам – и жената зад бара пак беше сдържано учтива. Но по едно време ме погледна, сякаш вече ми беше прочела присъдата: „Темерут!“.

Усмихнах се вътрешно. Направо се захихиках. Щото беше паднала много лесно в обидно лесен капан. Сложи ми етикет. Прибързано.

Нямаше и представа, че мога да бъда пълна противоположност на образа, който тя беше свикнала да вижда сутрин. При други обстоятелства, обаче. Но може пък и това да е нейното дневно забавление – да лепи етикети на хората, които влизат в кафенето. Без задължително да настоява пред себе си, че етикетчетата са истински. Просто игра.

Не се впечатлих особено. Имам такива дни. Лишени от емоция. Както се обезмаслява млякото.

То си е нещо като компенсация. Щото през останалите дни съм свръхемоционален. И единственото, което ми се случва е преминаване от една мелодрама в следващата. Като влак, който минава често през тунелите на подбалканската линия. Примерно.

А „обезмаслените“ ми дни са си чиста далавера. Почивка. Предпазен клапан. Дюшеш. И още куп други работи.

Освен това страшно ми се спи. Като цяло. Предполагам, че това – поне частично – приспива и въпросната свръхчувствителност. Макар че, това май пак е само етикетче. Освен ако не е и нещо повече. Не знам.

Тия дни много ме мъчи един неизяснен спомен. Някакъв „запис“ в главата ми. От някакъв парк. Много познат парк.

Напъвах се да се сетя къде е било това. И кога. Обаче – пълен блокаж.

Което малко ме притеснява. Но любопитството надделява над притеснението.

„Те надделяха“. Имаше един такъв игрален филм навремето. Не си го спомням и е възможно въобще и да не съм го гледал, но със сигурност е било някаква комунистическа пропаганда. Партизани и прочее. Сега ми се гади от такива работи. Но тогава повечето им вярвахме. Сигурно точно затова сега ни е толкова гадно.

Въобще, има нещо странно в това, че принципно все живеем в друго време, а не в настоящето. В смисъл, че като деца през повечето време мечтаем какви ще станем като пораснем. А като пораснем – през повечето време си спомняме какви сме били като деца. Или се напъваме да си спомним.

Да забравиш себе си е тъжно. Надявам се, обаче, да е лечимо.

Понякога е достатъчно и някой да те прегърне. Истински.

А понякога спомнянето носи прекалено много болка. Но все пак е необходимо. Освобождаване от товара.

За да има място за още един чувал с боклуци. Или за още едно детство.

Кой знае?!

Всъщност, това въобще не беше въпрос.

httpv://www.youtube.com/watch?v=SRR1a4LAdNA&feature=relmfu