Това на снимката е мъртво дърво. Но приказката ни е за няколкостотин негови събратя, които още са живи. И могат да останат живи, да пораснат, да станат една истинска, буйна гора…

…като за това са необходими време, вода и… човечност.

Времето, засега поне, ни е неподвластно. Водата, все още я има. Но струва пари.

Човечността става все по-дефицитна. За малко да напиша „дефицитна стока“ – но после се сетих, че човечността не се купува с пари. Иначе най-богатите щяха и да са най-човечни. Но това не винаги е така…

Историята за жадната гора стигна до мен благодарение на един призив за човечност. От човек, който ми е скъп и уважавам. И въпреки това – напоследък съм много скептичен и умишлено страня от всякакви каузи и призиви за благотворителност.

Имам си причина. Лична. Чувствам се доста изчерпан на тази тема – след като от години ви проглуших ушите (и в този блог, а и на някои други места из Мрежата) с какви ли не сълзливи и сополиви призиви. „А бе, дайте да помогнем! Хайде да направим нещо по въпроса! Стига сме гледали безучастно отстрани!“.

Ами… уморих се. Честно… И си бях обещал да ви оставя на мира. Но днес ще престъпя обещанието си. Правя го не защото така ми харесва. А защото не мога иначе…

Извън егото ми има и по-важна причина. Приказна причина. Имайте още малко търпение, обаче…

На пръв поглед историята пак е тривиална. Едни хора решили да си направят еко-селище в полите на Странджа планина и да заживеят там по природните закони, далеч от смрадта и отровите на модерното ни общество.

За мнозина (от нас), тези хора са нещо май… а бе, хаховци някакви. За тях сигурно лудите сме ние. Но не това е темата…

Та „лудите“ еко-поселници решили да засадят гора. Стотици, хиляди дръвчета… Похвално!

Едно по едно, дръвчетата били заседени. За всяко били полагани грижи като за дете. Най-вече в редовното поливане – защото вода там нямало и я носили отдалеко. С кофи, туби и дори обикновени бутилки… както бихме го направили за жадното си дете, нали така?!

После се появил Злодеят. И съвсем им орязал достъпа до вода за поливане на неосъществената, все още, гора.

Решението било да докарат вода отдалеко. С тръби и помпа. Само че и тръбите и помпите струват пари… Банално, а?!

Парите не били много. Колкото за банкет на някое новоизлюпено парвеню, за да може после „хайлайфа“ да повръща черен хайвер и френско шампанско… а бе, някакви си смешни 3000 лв.

Еко-поселниците обявили дарителска сметка. За жадната гора…

…и добрите хора събрали цели 100 лв. Щото… ами и аз не знам защо. Ама знам как може да стане иначе…

Щото не ми се ще тази приказка да има тъжен и сив край. Като всичко наоколо… поне тук, в „цивилизованото“ ни общество…

Но и по друга причина. Приказната…

„Тук и Сега, в една малка държава, толкова малка, че ще ви трябва лупа, за да я намерите на картата на света, в най-ненаселената част от тази държава, съдбата събрала на едно голо поле няколко юнака. Събрала ги по неведоми пътища, както само съдбата знае да сбира. Юнаците не били точно като приказните, девойките им не били точно като принцеси. Нашите юнаци и принцеси дошли от столицата на тази малка държава, имали много малко жълтици и много, много Надежда. Уморени от градското надвикване и безмислие, търсещи и знаещи, че във всеки човек е заложено правото му на щастие. Твърдо решени да го отстояват и да се борят за него. Ако трябва и със себе си щели да се борят.“

Цялата „Приказка за събуждане“ можете да прочетете тук. Можете и да се събудите. Евентуално…

Ако пък ви се разглеждат снимки от еко-селището – ето ви една фото-галерия. Има какво да се види.

И накрая, ако сте неизлечими идеалисти… или просто обичате приказките да са истински, а не измислени – това е дарителската сметка:

IBAN: BG56BPBI79401035806401

BIC: BPBIBGSF

Константин Стамболиев

ЕГН: 7602206926

(Константин отговаря на тел. 0885583289 и email: korsar11_@yahoo.com)

Друго май нямам какво да добавя. Гората е жадна. Душите ни – още повече.

httpv://www.youtube.com/watch?v=Wbo0RNIc7NU

PHOTO: Nasim Mansurov