Бях на 16. Сам си избрах подаръка за рождения ден – пишеща машина. По онова време това беше скъп подарък. И труден за намиране. А аз съм си труден и до ден днешен…

Получих си подаръка. „Внимавай какво си пожелаваш!“. Никога не съм бил особено внимателен. С никой…

Затова пък винаги съм бил drama queen. Драматург… така да се каже. (Всъщност, драматург е съвсем друга бира).

Може би пък трябваше да стана актьор. И да играя драми. На сцена… а не така… където ми падне…

Все едно. Актьор така и не станах. И много други работи не станах. И за тях също вече е много, много късно…

Но за драми има време винаги. Ако не другаде – имам си поне този блог. И публиката се оказа жилава. Някои не си тръгват, въпреки упоритите ми усилия да ги прогоня доживотно. Когато съм животно…

То, животните не са ни (ми) виновни. Животните не правят драми. Те са по-честни. Или те хапят – или ти се умилкват в краката. За да ги погалиш…

Някои може да те ухапят и след като ги погалиш. Инстинкт. Правят го, щото не могат иначе… а не като нас – за удоволствие.

Та… за пишещата машина. От нея сигурно ми е останал навика да завършвам всяко второ изречение не с точка – а с многоточие…

Щото натракването на едно многоточие на пишеща машина не е като на компютърната клавиатура! Съвсем различно е – като финален барабан в някаква особена симфония! Тежко… величествено дори…

Откакто натежах, много малко величествени неща ми останаха… но за това, разбира се, пишещата ми машина няма абсолютно никаква вина.

Вината, въобще, е нещо като интернационална валута. За лична употреба. С нея си плащаме всеки път когато ни е било хубаво. Или за всеки миг, в който не сме посмели да ни бъде хубаво… (Вторите даже са доста по-скъпи… от гледна точка на разплащателните средства).

Излъгах. Вината не е само за лична употреба. Става и за разменна търговия. Аз ти давам този тон вина – а в замяна получавам от теб временно робство, маскирано като твоя свободна воля. Хитро, а?! А бе, не особено…

За пишещата машина… Тогава – все пак бях само на 16 – си мислех, че една пишеща машина може да те направи писател. Представяте ли си?!

Все едно да вярваш, че една жена може да те направи мъж… Е, нема такъв филм! Нема…

Човек се ражда писател. Или мъж.

Ама и за двете трябва много бъхтене. Докато докажеш и на другите, че наистина си такъв…

(Или докато се убедиш сам – че не ставаш за това). Има го и този вариант…

Пишещата ми машина вече е няма. Поне не е вече при мен… сигурно прашясва на някой таван. Или е претопена… за нещо по-практично.

Мене още ме има. Макар че и аз съм хванал доста прах. И немалко ръжда. Затова скърцам. Със зъби. Но предимно наум…

Някой ден и аз ще се претопя. В нещо по-практично. Чиновник, примерно… (Повечето хора са много подходящи за чиновници… направо са родени за това).

Аз пък съм роден преждевременно. В осмия месец. Може и затова често да имам усещането, че съм изпреварил времето си… макар че, доста често се чувствам и закъснял. И то с векове…

Вековете са едно от многото неща, които хората са създали изкуствено. Без да има особен смисъл от това…

То и смисълът май е поредната илюзия, която сме си създали сами. За да не ни е самотно…

Виж, самотата, си е съвсем естествена илюзия. Не сме я създали ние, но това не ни пречи да се страхуваме от нея или да й се наслаждаваме. Когато както дойде…

А на мен ми дойде в повече. Сигурен съм, че и на вас. Време беше да си омръзнем. Нищо, времето лекува… ама все с горчиви хапчета…

Толкова за пишещата машина. Има още много, но няма да ви го кажа. Поне не сега. Ще си оставя вратичка… за друг път…

Ако имате гаден, сух вкус в устата – сипете си едно уиски! За предпочитане, с лед…

Така сухотата ще остане само в душата. А там дъжд няма да вали. Защото е пустиня…

(Сещам се за хубавата врачанска дума „пустиняк“…)

httpv://www.youtube.com/watch?v=3ckxkIDAPhA