„Вие всички сте едно изгубено поколение!“. С тези думи – според масовата заблуда на сравнително малка група хора, които въобще знаят коя е била Гъртруд Стайн – прочутата американска поетеса нарекла поколението на Ърнест Хемингуей.

Но истината е малко по-различна: думите всъщност са на собственика на един гараж. В който Стайн била оставила автомобила си на поправка. А някакъв си млад механик не бил свършил работата си както трябва – та затова и получил такава „ласкава“ оценка от шефа си. Гъртруд Стайн просто е преразказала историята пред Хемингуй.

А той просто я е поукрасил малко… (На гениалните писатели – като него – им е простено. Аз също клепам много макияж върху думите си, но не разчитам това да ме направи и грам по-гениален).

То и моето поколение е доста загубено. Или поне ошашавено…

Причините са комплексни, но най-общо казано проблемът ни е, че животът ни се разкрачи между два строя – стария и новия. А разкрачването си е доста некомфортна поза. Освен за гинеколозите. Но пък и от нашето разкрачване не се пръкна нищо особено. Освен един 20-годишен преход (наполовина на Мойсеевия), по време на който ошашавянето ни съвсем ни ошашка и май станахме още по-изгубено поколение…

Ето, например, днешната светла дата – Девети септември.

Пиша го с главна буква, щото навремето това си беше много главна дата. Даже не ходихме на училище. А на манифестация.

Манифестацията, деца мои, си беше голям купон – въпреки усилията на даскалите ни и партийните другари да бъде нещо сериозно, грандиозно и официозно.

Момичетата бяха с официалните си сини плисирани поли и задължителните бели чорапогащници. Само това стига – за да направи от един ден празник. Когато си на определена възраст, но вече си ценител на женската красота и фетишизмът ти е все още умерен…

Като казах фетишизъм, кой знае защо се сетих и за фашизма. Девети септември беше най-антифашисткия празник в НРБ. А НРБ пък беше нашата родина. Тогава. Сега все повече става нещо друго… (Достатъчно е да видите и заглавието на рубриката, в която съм публикувал този текст).

В детските ни умове тогава нещата бяха пределно прости: на 9-ти септември 1994-та година добрите (партизаните) са победили лошите (фашистите). Затова празнуваме…

Порастването винаги усложнява прекалено много нещата. Много по-късно разбрахме, че партизаните май били бандити, дето нападали мандрите на честните частници от онова време. (В ония години, мили деца, кашкавалът, млякото и киселото мляко били български! Чак по-късно дошли добрите хора от „Данон“ и червата ни започнали да функционират прецизно като швейцарски часовник…)

Не знаехме също – тогава – че на Девети не била станала всенародна революция, а преврат. Нито пък бяхме чували за лагерите в Скравена (пионерските лагери обаче си бяха голям купон, вервайте ми!), а за Народният съд вярвахме, че е бил справедлив поне колкото Нюрнбергския процес.

Ами… бяхме деца, все пак! Колко му е да ни промиеш мозъчетата и да вкараш няколко тона пропаганден боклук, барабар с чисто човешките ценности на доброто чавдарче, примерното пионерче и комсомолците, които само чакат кога ще могат да станат истински комунисти…

Аз стигнах само до Комсомола. Другата сакрална дата – 10-ти ноември – ме завари с автомат Калашников на рамо. Като броени седмици преди това се бях заклел – във вярност към социалистическото правителство. (Онези събития ме ошашавиха още повече, но за тях – друг път! Но още отсега се чудя как ли ще пишат пък за 10-ти – след още десетина години…).

Сега палачинката се обърна съвсем наопаки, но пак си се печем на същия тиган.

Само дето няма манифестации. А ония момичета – с плисираните полички – вече носят предимно раздърпани пеньоари. (Но пък някои от тях все още изглеждат добре в чорапогащник…).

Девети септември вече хич не е светла дата. Освен за все по-оредяващата част от все по-застаряващото ни население (пардон – електорат). Които са на път да го превърнат в комична дата – заради смешните си напъни да върнат времето назад. (Само дето на мен лично, от такива гледки, не ми става смешно – а тъжно).

Но ошашавянето върви с пълна пара. Щото гнилият капитализъм взе, че надживя светлото социалистическо бъдеще. И от това съвсем ни се разгони фамилията. Буквално. Щото половината ни рода взе, че замина за ония държави, в които преди не ни пускаха и да припарим. Щото там капитализЪма бил още по-гнил – и затова миришел още по-приятно….

А ние си останахме. Само дето се разделихме на две (всъщност – на три). Пак заради Девети септември…

Едните бълват змии и гущери (и досиета) срещу всичко и всички от онова време. Имат си основания хората – бащите или дедите им са гнили по лагерите (ама не пионерските). Или пък бабите им са намазали от реституцията…

Другите още вярват в Митко Палаузов и Павлик Морозов. И в други приказки. За отминали времена… дето едва ли някога ще се върнат. (На част от тях бабите или бащите също са живеели мноооого добре – по онова време. И затова и тях ги разбирам много добре… но и за тях няма връщане).

Аз съм от третите. Дядовците ми нито са станали храна на прасетата (само на червеите – но то това си е естествен процес), нито са имали фабрики или чифлици. Такъв им бил късмета просто. А и моят…

Затова съм и най-ошашавен. Като дете пеех песента от филма „На всеки километър“…

… а сега се питам дали вече не ми е време за Четвъртия.

httpv://www.youtube.com/watch?v=Xz_c8hqKQBs&NR=1

СНИМКА: Socialism Expo (аз само я обърнах в негатив… за да съм в крак с времето)