IncomeEDU Live Webinar

Дедовци

 ХОРАТА, КОИТО ОБИЧАМЕ СИ ОТИВАТ… НО ОСТАВАТ ЗАВИНАГИ В СЪРЦЕТО НИ

Преди малко чух през прозореца как някакво дете извика пронизително: „Дядо!!!“… и се сетих изведнъж, че вече нямам дядовци.

По моя край „дядо“ е някак си „купешка“ дума – ние си му викаме „дедо“. И аз така съм свикнал…

А дедовци съм имал. Като бях дете и двамата ми дядовци, плюс още двама прадядовци, си бяха живи. И връзката ми с тях беше силна, здрава и… мъжка. А сега ми липсва. Много…

Единият от прадядовците ми по майчина линия се казваше Петър. И много приличаше на дядо Вазов (затова съм сложил и тази снимка).

Фамилията му беше много екзотична – Ръгнов. Стар врачански род. Така са ги знаели – Ръгновци…

Това странно прозвище иде още от далечните години на турското робство. Когато един мой далечен пра-прадядо – тогава още млад мъж в силата си – сътворил нещо, от което на цялата рода й излязло име…

Някакъв турчин го накарал да го пренесе на гръб през реката. Да не си намокрил краката… Съвсем наблизо имало мост и турчинът явно искал да си направи подигравка с гяурина, да покаже кой е тук годподаря…

Дядо ми нямал избор. Турчинът го яхнал и той тръгнал примирено през реката, с ухиления поробител на гърба си.

Само че, този мой дядо изтърпял това унижение само до средата на ръката. Щото докато носел турчина, мъжката му гордост търпяла, търпяла… пък не издържала. Дядо ми метнал турчина във водата, бръкнал в пояса си, извадил една кама и го намушкал. Ръгнал го, демек… от там и името – Ръгновци.

От този дедо Петър ми остана наследство. Ръгновско наследство – нож и сабя. От войните…

Пропилях наследството (дълга история, един пиян идиот, на който бях дал оръжията за да ги никелира се напил и тръгнал да сече мебели със сабята – и я счупил на две). Но историята с турчина още я пазя.

Не знам доколко историята е вярна, нито какво се е случило после с дядо ми. Но знам, че в детското ми съзнание тази фамилна легенда остави незаличима следа. И после – когато вече и аз станах мъж в силата си – много пъти съм търпял унижения – но само до средата на реката.

После кръвта заговорваше – и бърках в пояса. И аз съм от Ръгновци…

Другият ми прадядо – пак по майчина линия, но от страна на баба ми – също се казваше Петър. Но незнайно защо, всички му казваха Петранко (явно му е останало нещо като прякор от дете). А ние, дечурлигата от рода, му викахме Дедо Попо.

Дедо Попо е дошъл навремето от Лом във Враца. И е основател на духовата музика в града. Той свиреше на басфлигорна – държеше я високо над гардероба (за да не може да я стигаме ние, разбира се) и я вадеше понякога да посвири на семейните ни сбирки. Мундщука на басфлигорната винаги миришеше много странно – на ракия. Дедо Попо обичаше много да посръбва ракия. И ментичка…

След години и аз се записах в духовата музика – към училището. Естествено – свирех на басфлигорна. А диригент на оркестъра ни беше Диди Асенов (не знам дали още е между живите) – ученик на моят прадядо Петър.

Точно по тази причина, Дидията (така го знаят във Враца) много ме уважаваше. В училищният оркестър свиреше и моя най-добър приятел от детските години  – Мишо. Мишката (така му викахме) загина много нелепо, в катастрофа, малко преди да навърши 25…

На погребението му беше почти целия клас. Стараехме се да се държим мъжки – заради момичетата. И аз стисках зъби… но когато вече влизахме в гробищата и изведнъж засвири духовата музика – не издържах. Щото видях кой дирижира оркестъра – Дидията. Дето ни беше учил да свириме… с Мишо…

Изведнъж всичко ми се отприщи все едно се скъса някаква язовирна стена. Рухнах до едно дърво край алеята и се разревах на глас… като дете…

А Дедо Попо го помня още и с друго. Закусваше и обядваше винаги едно и също – попара от надробен хляб и прясно мляко. Имаше си един голям бял кастрон и в него накъсваше хляб, слагаше отгоре поне 3-4 големи лъжици захар, сипваше горещо прясно мляко и го оставяше малко да изстине (и да се разтвори захарта).

И аз се научих да обичам това ястие. Не съм ял такава попара от години, но още помня вкуса й…

Толкова за моите прадядовци. Някой друг път ще ви разкажа и за дядо Петър (таткото на татко ми) и дядо Гриша (бащата на мама)…

Всичките си отидоха по едно или друго време и вече няма дедовци. Но имам много топли детски спомени за всеки от тях. И много ги обичам… (И те мене много ме обичаха… по мъжки… без излишни лигавщини, но се усещаше…)

Финалната песен ще е от един друг дядо. Който също вече е на Небето…

httpv://www.youtube.com/watch?v=clq01TXQR0s

Facebooktwittergoogle_pluspinterestlinkedinmail

Tags: , , , , , , , , ,

Можете да коментирате чрез:

Loading Facebook Comments ...

8 коментара за “Дедовци”

  1. Ха, аз съм половин ломчанин – да не излеземе некоя род? с тебе -).

    Иначе и моите дедовци ги нема вече, какво да се прави – живот, кръговрат…

  2. Гергана каза:

    Голям разказвач ви , Плам!! Много ми хареса разказа ти! Браво!!

  3. Анита каза:

    Чудесен пост, разчувствам и се сетих за моя дядо..Браво, Пламен, благодаря ти:)

  4. Kalinkas каза:

    Просълзи ме историята ти. Често когато нещо не върви си мисля, че моите дядовци, които не са сред нас ме закрилят въпреки всичко.

  5. Dimitar N. Mitev каза:

    Смях се глас на тази история но и се просълзих! Нищо неестествено няма в миризмата на мундщука на дядо ти – Едва ли товоя мундщук е миришел на орбит? Това за приятеля ти е много тъжно.

  6. Благодаря на всички за коментарите!

  7. Елза Зайкова каза:

    Пламене, жив и здрав да си! Разчуства ме така , че се просълзих!

Вашият коментар

This blog is kept spam free by WP-SpamFree.

Copyright (C) Plamen Petrov

Препечатването на откъси и текстове от този сайт - САМО след изричното съгласие на автора и със задължително посочване на първоизточника!


Блог класация   

  

Вход - BlogNews Theme by Gabfire themes