Писането е като правенето на любов. Всеки го прави по различен начин. И всички, които го правят, имат различна мотивация за това.

В правенето на любов – както в правенето на каквото и да е друго – има и начинаещи, и майстори, и такива, които го правят просто „ей така“ или вече само по навик.

И с писането е същото…

Когато се усетих, че пиша по-скоро по навик – просто спрях да пиша.

(Почти същото ми се случи и с правенето на любов).

Не съм писал в този блог повече от година и половина. А преди това, за 2-3 години бях написал толкова, колкото пишех в първите 2-3 месеца на блога.

Защото в началото на писането – и правенето на любов – човек изпитва жажда, страст и изгарящо желание да го прави.

После идва рутината, навика и умората…

И разочарованието.

Че това, което някога ни е зареждало с толкова енергия, вече само ни я отнема. И след него остава само една празнина.

А с времето тази празнина се превръща в бездна.

Не е лесно да се запълни такава бездна. Камък по камък, буква по буква, точка и многоточие…

Но може би си заслужава.

Защото ако спрем да правим любов – любовта намалява и се стопява като заплата в края на месеца.

Ако спрем да пишем – онова, което преди ни е карало да го правим също гасне бавно… Там някъде в нас… на онова място, което поетите наричат душа.

Днес осъзнах, че още ми се пише.

И още ми се прави любов.

И че душата ми още си е тук. Нищо, че беше атрофирала от неправене на любов…

…и от неписане.

Photo by Kaitlyn Baker on Unsplash