След измиването на очите, зъбите и някои други важни части на тялото, логично следва закуската. А после идва ред на третото по важност събитие за началото на деня – да проверя кой какви ги е свършил във Фейсбук. Докато аз съм бил принуден временно да се откача поне за малко и да се логна във владенията на Морфей, поне за малко… (За родените прекалено късно, за да получат някакво образование: тоя Морфей е друг – не е Morpheus от Матрицата… макар че, има доста прилики).

Първото, на което попаднах е оплакването на моя приятелка (тя е от изключенията, тъй като сме добри познати дори и offline), че платила нещо си два пъти с кредитната си карта и на третия път й отказали плащането. Без дори да е задала въпрос, няколко други нейни приятели (не знам доколко кавичките ще са уместни, но хората са станали толкова докачливи в последно време, че по-добре да ги пропусна) веднага са коментирали и са й разяснили защо, аджеба, става така.

Ако (като мен) живеете повече време във Фейсбук, отколкото извън него – със сигурност за много кратко време може да откриете поне дузина подобни оплаквания (споделяния, признания)…

Това е и една от функциите на тази мега-социалка – да си кажем, за да ни олекне.

И точно днешната история ми припомни за една приказка от детството ми:

Цар Троян имал магарешки уши, но ги криел под короната си. Никой не знаел, че негово величество е клепоух. След всяко бръснене тозчас влизал царският палач и погубвал злополучния бръснар, за да не разкаже никому за магарешките уши на царя. Два пъти седмично в двореца падали бръснарски глави. Намалял броят на бръснарите в Трояновото царство. Дошъл редът и на едно голобрадо бръснарче. То влязло в двореца разтреперано. Като обръснало царя и видяло ушите, момчето захванало плахо да се озърта. Царят го попитал:

– Ти, момче, имаш ли други братя?

– Нямам – отвърнало бръснарчето, – едничък съм на мама.

– Щом си едничък, ще те пощадя, но дай дума, че никому няма да казваш какво си видял на главата ми. Кажеш ли някому – загубен си!

Момчето се врекло, че ще мълчи, и си отишло. Прибрало се вкъщи живо и здраво, но оттогава на сетне захванало да линее. Заприличало на суха вейка. Да го духнеш, ще падне. Тайната го мъчела. Затъжила се неговата майка, като го гледала как се топи, и му рекла:

– Кажи ми , сине, каква болка имаш на сърцето си.

– Не мога, майко, ти каза, защото съм дал дума да мълча пред хората. Проговоря ли – свършено е с мене.

Тогава умната майка научила момчето си да иде в гората, да изкопае един дълбок трап, да се наведе и три пъти да изговори онова, що му тежи на сърцето.

Както го научила майката – тъй сторило бръснарчето. Като изкопало трапа, то клекнало и до три пъти извикало:

– Цар Троян има магарешки уши!

– Царските уши са магарешки!

– Нашият цар е клепоух!

И заринало трапа.

Изведнъж му олекнало. Тръгнало си весело към дома.

Минало, що минало, и на мястото, където копало момчето, поникнала свирчовина. Веднъж селските воловарчета видели свирчовината, отсекли си пръчки, направили си свирки и ги надули. Тогава свирките заговорили с човешки гласове:

– Цар Троян има магарешки уши!

– Царските уши са магарешки!

– Нашият цар е клепоух!

Бре! До вечерта новината се разнесла по цялата страна. Узнал самият цар и заповядал да му доведат бръснарчето. То му разправило какво се е случило. Тогава клепоухият сам си издялал една свирка, надул я, чул думите й, па си рекъл:

– Няма вече полза от криене.

И си открил магарешките уши.

ИЗТОЧНИК: Словото

В моето детство, ушите на царя не бяха магарешки – а кози. Но не това е същественото.

По-важното е, че днес животът ни е такъв, че почти всичко ни е виртуално – приятелите, любовниците, сексуалния живот, контактите със съмишленици и хора, които споделят нашите интереси…

… а също и въпросният трап – без който просто ще ни се пръсне душичката. Ако не си кажем – за да ни олекне.

В това, разбира се, няма нищо лошо. Нали затова сме еволюиращ вид – защото се приспособяваме (адаптираме – ако си падате по чуждици) към новите условия, нагаждаме се, намираме нови начини за старите си нужди…

Логично е точно Фейсбук да изпълнява ролята на трапа. А стотиците ни FB-приятели да са в ролята на свирките… (Дано някой да не намери в думите ми смисъл, който не съм влагал в тях!).

Отдушници трябва да има. (Свирки – също!)

Напрежението (стреса – пак за любителите на по-модерните термини) става все повече и повече. И ако не се облекчим, ако не се излеем навън, а само го трупаме вътре – няма начин да не се стигне до някой взрив. Или срив…

Затова – да живее Facebook! Или където там се облекчаваме…

Обаче си спомням и още нещо от детството ми. От летните ваканции при баба и дядо – на село…

Хората се събираха вечер по пейките пред къщите си. И си бъбреха – за случилото се през деня. Копаеха с думи своите трапове и ги пълнеха с това, което вече не можеха да сдържат в себе си…

Горе-долу и сега е същото. Горе-долу…

Само че ми липсва миризмата на печени чушки… песента на щурците… светулките в тъмното…

(От друга страна – аз поне помня това. А децата ни имат само Фейсбук…)

httpv://www.youtube.com/watch?v=gYj_BOCotpI