Размисли за патриотизма

Ако сте поет, няма начин да не ви е хрумвало, че „патриотизъм“ се римува много добре с „идиотизъм“.

Но дори и да не сте – може, все пак, да сте усещали подсъзнателно такава връзка между тези две понятия. Особено ако сте виждали и чували поне някои от съвременните „патриоти“…

Както всяко друго нещо, присъщо на хората – патриотизмът и национализмът си имат, разбира се, своята тъмна страна. (Не само в БГ вариант, естествено!).

Или могат да се изродят в нещо грозно, уродливо и много опасно. Нещо с обръсната глава – и още по-гладък мозък. С пречупени кръстове – и още по-прекършени криле…

За патриотизмът се предполага че би трябвало да е любов към Родината. За жалост, много по-често е омраза – към нечия чужда родина. (Междувпрочем, същото го има и във футбола: фенове, които повече мразят ЦСКА, отколкото обичат „Левски“ – или обратното).

Урсула Ле Гуин (нейната „Землемория“ омагьоса завинаги моето юношество… преди много години) има една прекрасна книга – „Лявата ръка на мрака“ – в която, до голяма степен, се засяга и темата за патриотизма. Един от героите на книгата (ще цитирам по памет) казва следното:

„Защо трябва да обичам този камък, само защото е от тази страна на граничната бразда? И да изпитвам ненавист към същия камък – отвъд браздата…“

Честно казано, аз също не разбирам това разделение. Още повече, че границите и браздите по нашите географски ширини са с много непостоянни GPS-координати, исторически погледнато…

Не разбирам и призива „България над всичко“. Очевидно, за вече повече от милион българи в чужбина, България не е била НАД любовта им към собствените им деца, примерно. Щом са им избрали друга родина…

Колкото до прословутото „България – на три морета!“, аз лично бих предпочел всеки българин да може да си позволи да ходи на море – поне веднъж на три години. Или пък единственото ни море да не беше застроявано толкова малоумно – че да ходим по чуждите…

(А освен всичко друго, самото понятие „патриотизъм“ е наблъскано със сексизъм като роден колбас със соя! Уж България ни е майка и „родина“ е в женски род… но patria, отечество и татковина са все с мъжки корен. А кой е таткото – никой не ти казва?! За Дядото и Големия Брат вече знаем…)

И все пак, струва ми се, че има и нещо не по-малко грозно от криворазбрания патриотизъм. И то е анти-патриотизма, сляпото чуждопоклонничество и националният нихилизъм.

Нямам високо мнение за чалгата, например, но донякъде я приех като необходимо зло. Щото е някак си по-патриотично да слушам родни трели (и да гледам родни цици)… а аз още помня годините когато тия социални функции (и ритми) се изпълняваха предимно на сръбски, гръцки и турски. (Макар че понякога ми се ще пак да не мога да разбирам текстовете и само да гледам как въпросните цици отмерват ритъма, без да се натоварвам излишно в интелектуален план…).

Има и нещо наистина срамно в това ние самите да не забелязваме собствените си ценности, природни красоти и народни богатства. А да гледаме как ги възхваляват в чужди филми, от чужди усти…

(Аз например – срам не срам – още не мога да играя нито едно българско хоро! Но познавам доста чужденци, които могат…)

И все си мисля, че родината не е това, с което ни проглушават ушите на всеки национален празник…

… а е това, което ни липсва – когато я напуснем завинаги.

А патриотизмът е просто едно неугасващо пламъче. Запалено още от едни песни, които ние – малко по-възрастните – сме слушали по радиоточките.

А децата ни слушат вече в YouTube (Благодаря ти, Евелин!):

httpv://www.youtube.com/watch?v=zqKYj2WSggQ