Като юноша бледен очевидно съм прекалявал (хронично) с книгите за Емил Боев. Защото реших, че това е най-доброто, което мога да направя със живота си. И кандидатствах в прословутата Школа в Симеоново – за да стана агент на Държавна Сигурност. Е, не станах…

Малко хора могат да си дадат сметка какъв късмет съм извадил тогава. Беше лятото на 1989 година. Доста незабравимо лято…

Още по-малко хора могат да си представят колко зле се чувствах, след като разбрах, че мечтата на живота ми е разбита на парчета от един долен милиционерски номер. Самият аз чак години по-късно си дадох сметка какъв късмет съм извадил тогава. Не само защото ми се размина ченгеджийското бъдеще, но и защото се отървах като по чудо от това да кривна по лош път. Да се озлобя и да се прекърша. Да не позволя на раната да зарасне и цял живот да хвърлям удушените си мечти в една бездънна яма…

Сега това е минало. За което се сещам все по-рядко. И винаги с насмешка…

После – мисля, че беше някъде преди 11-12 години – загубих своята онлайн девственост. В смисъл, че бях сериозно пристрастен към един Интернет форум (на който сега даже не мога да си спомня името). И в един момент някой нещо ме обиди (даже вече не помня кой и с какво точно). А по онова време чувството ми за справедливост беше още по-болезнено. Егото ми пък още не беше минало на диета (колкото и да не ви се вярва – сега е доста по-изпосталяло) и накратко, аз вирнах нос, събрах си парцалките и напуснах форума с драматично завъртане на задните си части…

И повече не се върнах.

(Слава Богу, вече се бях запознал с едно момиче – там, в същия оня форум – което промени живота ми почти изцяло. С едно простичко: „Моля, помогнете ми да спася мама!“. За съжаление, не помогнахме достатъчно…)

Понеже духът вече беше безвъзвратно извън бутилката (разбирай – беше ми харесало да се излагам публично), реших че не ми трябват чужди правила – след като мога да си имам свои. (Ако някой още не е разбрал – зодията ми е Овен).

Така се роди първият ми личен сайт, който си беше направо класически блог… само дето аз тогава въобще не бях чувал за блогове и блогъри. От чиста скромност, бях кръстил сайта Plamway.com. (My site – my way!).

Просъществува известно време. Може да се каже, че се забавлявах… а това значи, че със сигурност съм забавлявал и някой друг. Който е могъл да понесе амалгамата от врачански хумор, юношеска поезия и хронично-еректирало Его…

И пак се случи същото. Някой нещо ме обиди. (Честна дума – наистина не помня нито кой, нито какво). И резнах гръцмуня на сайтчето си. То изхриптя, прокърви и се свлече. А аз продължих напред…

Последва влюбване в нов форум. Този път вече помня името. А и то няма как да се забрави. Звучно е и дрънчи като входните звънци от съветско време: дрън-дрън!

Накратко – напуснах и този форум. След скандал с хазяйката, но и след като оставих там част от сърцето си… (Такъв съм си: скандалджия… но с голямо сърце!).

Пак се почувствах обиден и не се върнах повече. Дори след като обидата беше преглътната и бях поканен с половин уста да се „довлека“ отново…

Равносметката след този развод: една шепа „полу-нормални“ приятели (които свикнаха да ми прощават) и още един уебсайт. Който промени не само моят живот…

(Странното е, че и след тази раздяла се роди нов сайт, на който по-късно пак теглих ритуално ножа. Но този път не заради Егото – а от безсилие…)

Омагьосаният кръг продължи да се върти. Последва нов форум. И пак влязох напред с ботушите, но хората някак си пак ми простиха и някои от тях даже ме заобичаха. За известно време…

После – пак същия филм. Модератори, цензура, фръцкане, мелодрами…

Сам започнах да се замислям – дали пък вече не ми става навик?!

Разбира се, в крайна сметка вътрешния Върховен съд реши, че не е престъпление да… бъдеш себе си. А е задължение, свещен дълг…

За утеха взех, че си направих блог. За ужас на определени хора – на мен пък взе, че ми се услади. Да съм блогър… (Разбирай – графоман).

И като се почна една… но не съм казал, че няма свършване.

Покрай блога се и социализирах. Разбирай – открих, че Фейсбук става и за по-смислени работи от игране на безсмислени игри.

По познатия сценарии (врачански чар + просташки хумор), намерих много нови „приятели“. Намерих и доста от старите. Без кавички…

Обаче – нали съм шилото, дето трудно стои в торбата – пак започнах да боцкам. Пак по същата схема, някои хора решиха, че трябва да бъда превъзпитан – на дърти години, моля ви се – или поне да бъда пратен да се срамувам в ъгъла. За назидание…

А пък мене не ме бива (никак) да седя кротко по ъглите. Може да е някаква клаустрофобия. Като при оня, дето манастира не отговаря на размера на душата му…

Изгониха ме от час поне четири или пет пъти. Понеже бдителни „съученици“ ме докладваха на Директора – че не слушкам като другите. И трябва да гризна дръвцето. За пример на останалите…

Ами… мерси! Боку…

Ама тоя филм вече съм го гледал. И ми е малко скучен.

А аз не понасям основно две неща: скучни хора и скучни филми.

Затова пак стягам куфарите. Не е древногръцка трагедия. По-скоро е новобългарска комедия, но както и да е…

Просто това наистина не е моя филм.

А на останалите – приятно гледане!

httpv://www.youtube.com/watch?v=YFCqAPd9wHw