„На мама момчето!“. Така ми казваше мама когато бях малък. И още ми казва така. Другите й две деца са момичета…

Първанчо. И така ми казваше, колкото и на мен да не ми харесваше (напомняше ми на „готованчо“). Защото съм първото й дете – и първото внуче и в нейния, и в бащиния ми род.

Мама има сестра, която има две момичета, по-малки от мен. Другата ми леля – по бащина линия – също има две момичета. Пак по-малки. Като добавим и моите две по-малки сестри – аз си бях еднолично царче в цялата рода. И почти не съм злоупотребявал с властта си…

Плами, Пламка и още две-три умалителни бяха имената, с които мама ме наричаше когато бях сравнително послушен. (Общо взето бях добро дете, но общо взето това продължи предимно до пубертета).

„Пламенеееееееееее!“ – беше името ми когато не бях чак толкова примерен. Като например онзи път когато я издебнах на улицата – докато говореше със шефа си и жена му пред един магазин – стигнах приведен точно зад нея и едновременно със сграбчването за прасеца изджафках много убедително като бясно куче. Мама подскочи на два метра встрани, а аз се заливах от смях и се чудих защо всички ме гледат толкова укорително – вместо да ми ръкопляскат за добрата шега…

„Моят голям малък мъж“. Това беше обръщението на мама към мен след като баща ми си тръгна от живота ни и аз буквално останах мъжа вкъщи. Бях само на седем. Но се справих… (А и мама беше мъжко момиче… всъщност – още си е мъжко момиче отвсякъде).

Понякога мама ми казваше и Пролетко. За да ме дразни, разбира се. Знаеше много добре, че изпадах в ужас когато се сещах, че една от бабите ми е предложила на семейния съвет да ме кръстят с това неописуемо име – само защото съм роден точно на първа пролет…

В много ранния пуберет мама случайно прочете едно любовно писмо, адресирано до мен. От съученичка… След тази случка започна иронично да ми казва и Пламенчо. Такова беше обръщението към мен във въпросното писмо…

Малко преди всякакъв пубертет, аз все още си бях толкова любвеобилен, че не пропусках случай да се гушна в мама. Обичах също и да сядам в скута й – дори когато вече бях станал много по-голям. И доста по-тежък…

Тогава мама ми казваше, че много скоро ще започна да гушкам други жени и ще забравя за нея. Аз, естествено, яростно отричах…

Мама беше права. Но само донякъде…

Още обичам да я гушкам. И не съм я забравил.

А и още съм нейното голямо момче. Буквално…

httpv://www.youtube.com/watch?v=Y4z2YGQzIDk

PHOTO: Dorothy Bohm