Коледа наближава. Време за подаръци, празненства и веселие – с най-близките ни и най-любими хора.

А също и време за благотворителни кампании – някои тържествени, широко рекламирани и под патронажа на политическите величия. Други – по-скромни. Почти незабележими…

Преди повече от 3 години създадох един сайт – Koleda365.org. С тази идея:

Обикновено по Коледа ставаме добри и човечни. Отделяме някой лев за благотворителност. Включваме се в различните благотворителни кампании. Помагаме на хора в беда. Успокояваме гузната си съвест. До следващата Коледа…

А нуждата от човещина е всеки ден – не само около светлите празници. Всеки ден има хора, които се нуждаят от човешка подкрепа и добрината на непознати. Болката, болестите и нещастията нямат почивен ден.

Преди време с група доброволци създадохме сайта www.save-darina.org за да помогнем на едно конкретно дете. Впоследствие сайта се превърна в място за помощ и на други деца и техните отчаяни семейства. Още от началото решихме, че този сайт ще е само за деца. Но много хора ни писаха с проблемите на техните близки, които вече бяха надхвърлили детската възраст. Как да откажеш на такива молби?! Това доведе и до създаването на сайта Кoleda365.org

Тези хора също са нечии деца – нека да помогнем и на тях!

Да бъдем хора – 365 дни в годината!

С горчивина трябва да призная, че идеята на сайта почти се провали. По ред причини. Основната (поне според мен) е, че не се получи това, което исках – сайта да се превърне в място за оживена дискусия измежду самите хора, които се нуждаят от нашата помощ. Да се усети, че става въпрос за живи хора, с техните ежедневни човешки нужди и проблеми – а не само някакви снимки, епикризи и банкови сметки…

И все пак – със или без този сайт – тези хора продължават да имат нужда от помощта ни. От моята и твоята помощ…

Затова реших периодично да ви „срещам“ с хората от Коледа 365. За да усетите болката им – но и за да направите малкия жест на човечност, който ще пречисти сърцата и душите ни. Независимо дали Коледата наближава или е вече далеч…

Първият ни гост е Ники. Той заслужава вашето внимание. И много повече…

Предполагам, вече сте разбрали, че имам нужда от помощ. Казвам се Николай Костадинов, роден съм на 18.03.1968 година в град Царево. В момента живея в Бургас със своите родители. Разведен съм и имам син на 14 години, който живее във Франция с майка си. Виждаме се рядко, но съм щастлив, че въпреки всичко сме близки. Пиша тази информация, за да съм по-близо до Вас.

Преди около 6 години разбрах, че имам бъбречно заболяване. Започнах лечение с надежда, че всичко ще се оправи и тревогите ще са забравени. Проблемът се оказа по-голям отколкото предполагах-хронична бъбречна недостатъчност и след година бях включен на хемодиализа. След още една година с майка ми се подложихме на операция и тя ми стана донор. Според лекарите в Александровска болница операцията беше успешна и трябваше всичко да е наред, но така или иначе следващите 3 години аз прекарах в разходки между отделенията по нефрология в София и Бургас. След многократни реакции на отхвърляне и инфекции нещата се влошаваха. Сега съм отново в изходна позиция и имам нужда от Вашата финансова и морална подкрепа.

Още информация за Николай можете да намерите и на www.nikolai-burgas.com.

ЗАДОЧНО ИНТЕРВЮ С НИКИ

Пламен Петров: Как течеше животът ти преди заболяването?

Николай Костадинов: Преди заболяването бях амбициозен и ангажиран млад мъж. Занимавах се, не много успешно, с частен бизнес. Обяснявам си го със смутните времена през 90-те. Имах желание да бъда самостоятелен и да поема всички рискове и отговорности върху себе си. Така или иначе беше трудно да успееш, да се задържиш на повърхността, но аз живях с моите надежди, че някой ден ще успея и това продължи почти 15 години. Предполагам, че много хора се припознават в горните редове и знаят какво имам предвид.

Когато си млад, времето е пред теб, не мислиш какво ще бъде след 10-15 години, изживяваш всеки миг и се радваш на живота въпреки всички трудности. Приемах ги като нещо нормално и не им отдавах такова значение, както правя това днес. Предполагам, че съм изморен.

Кога и как разбра, че имаш здравословен проблем и какви бяха първите ти реакции и действия?

Дойде един период на разочарование от действителността. Явно бях насъбрал достатъчно страхове и безперспективността ме постави в цайтнот. Всички бяха тръгнали нанякъде из света и аз реших да се хвърля в неизвестното. Просто така – или те или аз.

Завършил съм Немска гимназия в Бургас и най-логичното решение беше да пътувам за Германия. Все пак реших да си направя някои изследвания, да събера документи, които могат да ми помогнат за евентуално намиране на работа. Дори и пари нямах, но това нямаше значение тогава.

За съжаление едното от изследванията показа, че имам проблем с бъбреците. Някои лекари казваха, че това може да се оправи, други говореха за прием в болница и че проблемът е сериозен.

За човек, който за пръв път се сблъсква с подобен проблем, бях някак си спокоен. Чувствах се общо взето добре и не знаех какво да мисля. Но това в началото.

Изпратиха ме в София, в клиника по нефрология и нещата започнаха да се изясняват дори и на мен. Бях закъснял с лекуването и всичко започна да става много бързо. Въпреки лечението, за което лекарите не вярваха, че ще помогне, нещата се влошаваха с всеки изминал ден.

Бях в шок и всички около мен бяха разтревожени. Един хубав есенен ден вече всичко беше ясно – бъбреците ми бяха отказали напълно и бях включен на хемодиализа.

Това ми дойде в повече. Животът ми се преобърна на 180 градуса. Всичко изведнъж се срина – и надеждите, и амбициите, и усмивките – всичко просто изчезна.

Започнах да вегетирам в буквалния смисъл на думата. Това продължи една година. След това дойде трансплантация с донор майка ми. Тя не беше много успешна, за да не казвам, че въобще не беше успешна. Отново 4 години по болници, докато и бъбрека на майка ми отказа, и от три години съм отново на хемодиализа. Този месец правя три години.

Защо държавата ни не успява да помогне на всички българи, с подобни на твоите проблеми?

Първо, за да ти помогне държавата – трябва  сам да си помогнеш. Какво имам предвид?

Хората в България не са свикнали да си правят профилактични прегледи. Аз съм един от тях.

Ако бях свършил това свое задължение – сега болестта нямаше да има такива последствия. Това си го обяснявам с неинформираността на хората. Днес има много информация и не трябва да позволяваме това да се случва.

Второ – не се работи достатъчно много по тези въпроси. Нещата в България просто за изпуснати. Години наред не се правят трансплантации и сега има над 3000 души на хемодиализа и над 700 чакащи за трансплантация.

Трябва да има стройна организация от намиране на донор до самата операция. Ние не сме от най-организираните държави. Трябва всичко да се наваксва и ще мине много време, за да достигнем някакъв минимум на чакащи хора за трансплантация.

Поради тези причини хората се опитват сами да се справят с проблема. Търсят си начини да се оперират и дори рискуват живота си. Хемодиализата е изтощителна и страничните реакции са много. В повечето случаи след няколко години на хемодиализа хората не са годни за трансплантация.

Поне според мен, има и още един проблем. Хемодиализата е много печеливш бизнес. Консумативите, машините са много скъпи и няма много голям интерес хората на хемодиализа да намаляват.

Това е малко жестоко, но според моите наблюдения, този бизнес се развива. Откриват се нови центрове по хемодиализа, а старите се разширяват. Дано да не съм прав и това да е за доброто на хората.

Мислил ли си как щяха да се развият нещата, ако беше гражданин на „бяла“ държава?

Нещата в така наречените „бели държави”, поне в повечето от тях, са от ясни по-ясни.

След като има болен човек, нуждаещ се от трансплантация, се прави всичко възможно той да бъде спасен, да му се запази здравето и да се намери донор възможно най-бързо.

Затова държавите в Европа се организират и си помагат – за да няма чакащи хора за трансплантации.

И нашата държава вече е в клуба, но при нас нещата просто са изоставени години, години наред. Има западни държави, където няма чакащи хора за трансплантация. Питам се защо ли?

Звучи много хубаво – в България няма чакащи за трансплантация. Някога да сте чували нещо подобно в/за нашата държава? Надявам се с времето всичко да се оправи и при нас.

Кога ти беше най-тежко?

Имал съм много тежки моменти и едва ли ще мога да избера най-тежкия от тях.

Един от най-тежките ми моменти е, когато се разведох и синът ми замина за Франция с майка си. Това беше доста преди да се разболея.

Що се отнася за периода, в който боледувам, най-тежките месеци бяха преди да ме включат на хемодиализа. Тогава си спомням, че се съпротивлявах с все сили. Бях готов  на всичко, за да забавя момента на включването, но алтернативата се сещате каква е – смърт.

Бях в много тежко състояние, но с времето се поосъзнах и сега дори имам сили да давам интервю. За което благодаря! Подобни възможности ми помагат да се чувствам жив.

ОЧАКВАЙТЕ УТРЕ ПРОДЪЛЖЕНИЕТО НА ИНТЕРВЮТО С НИКИ!

А МЕЖДУВРЕМЕННО МОЖЕТЕ ДА ПОМОГНЕТЕ ТАКА:

БАНКОВИ ДАРИТЕЛСКИ СМЕТКИ

ПРОКРЕДИТ БАНК (БЪЛГАРИЯ) АД

ТИТУЛЯР: Николай Стоянов Костадинов

в лева – IBAN: BG12 PRCB 9230 1021 7453 13

в долари – IBAN: BG45 PRCB 9230 1121 7453 17

в евро – IBAN: BG53 PRCB 9230 1421 7453 18

***

Можете да помогнете на Николай и като изпратите

SMS с текст DMS NIKOLAY на единен дарителски номер 17 777

(за абонати на GLOBUL , vivatel и M-Tel )