Живот by default
Живеем живота си по подразбиране. By default. По навик. По инерция…
Правим това, което правят всички. Или поне повечето. За да сме като стадото. Защото е страшничко да си черната овца…
Гледаме не толкова да сме добре – колкото да не сме зле. За някои са достатъчно бира, кебапчета и чалга. За други – собствено панелно жилище и западен автомобил (на поне десетина години).
Имаме приятели. Щото така е редно. Но подсъзнателно подбираме приятелите си така, че да ни е комфортно в компанията им. Тоест – ако може да са поне малко по-зле от нас. Малко по-бедни, малко по-дебели, по-малко успели и задължително по-нещастни. Иначе няма да ги гледаме от малко по-нависоко. А това си е ужасен дискомфорт…
Живеем средностатистически. Щото така е най-безопасно. Да си в кюпа. Но да не стърчиш…
И децата си учим да не стърчат. И да са средностатистически. Щото ги обичаме и им желаем само най-доброто. А да те сочат с пръст не е никак хубаво…
Учим ги също да гледат първо себе си. Собствения си интерес. Макар понякога да им казваме точно обратното. Но най-добрият учител си остава личния пример.
В началото имаме мечти. И желание да стигнем върховете…
Постепенно се отказваме от мечтите си. Или ги продаваме на безценица.
И за върховете престава да ни пука. В подножието е по-малко ветровито. А светкавиците бият само на високото…
И така преминуват годинките…
Остаряваме – още когато мислите ни станат пенсионерски. После и телата ни ги настигат. И се превръщаме в пенсионери отвсякъде…
Децата ни вече имат свои деца. А ние им прави забележки – че възпитават децата си по същия начин, по който сме ги научили.
Те, разбира се, не ни обръщат особено внимание. (И на това сме ги научили добре – пак с личен пример).
Животът ни бавно гасне и идва денят, в който в огнището са останали само студени въглени.
Може би – в последния миг – отнякъде се пръква еретичната мисъл, че е можело да изживеем живота си и по някакъв по-различен начин. Но бързо я пропъждаме.
Ако повярваме в това – значи да лишим целия си досегашен живот от смисъл.
А това е по-страшно и от Смъртта!
(Жалко само, че го разбираме когато е прекалено късно…)
…
Е, може би наистина има и друг начин…
… но със сигурност не е за всеки!
(Има само един човек, който знае правилният отговор).
Но преди това трябва да си зададем правилния въпрос.
httpv://www.youtube.com/watch?v=YQWszrZHBPI&tracker=False
Facebook
Twitter
Youtube
RSS
Реалност,Пламене,реалност. И напротив – харесва ми. Това е един от постовете,в който би трябвало някой да се разпознае,да се осъзнае и да поиска да спре инерцията. А ако не – здраве 🙂
… и наздраве! 😉
Честно да ти кажа, на някой хора им липсва точно да им е достатъчно за миг една бира.
За бирата нищо лошо не съм казал! 😀
Мисля, че трябва да смениш заглавието с „Ода на песимиста“ 😉 Ако нещата са верни за теб, пожелавам ти успех с излизането от коловоза. Вярвам, че ще успееш!
Мисля, че трябва да прочетеш и публикацията ми за тези, дето си мислят, че мислят… 😉
Дай линк 😉
https://blogatstvo.com/successology/enemies_of_success/assume/
ASSUME=to make an ASS out of U and ME! 🙂 🙂 🙂 Спечели ме 😉
Чудесна статия!
От няколко години съм хванала здраво лопатата и се опитвам да изхвърля целия този боклук от празни и натрапчиви мисли, от лоши навици, да изчистя гнилото от типично българския ни манталитет… И повярвай ми има още боклук за изхвърляне… а регионалното депо само увеличава такса смет и цената която плащам става все по-висока…
А май е време да хвана правата лопата, да обруля крушата и да засадя ново дръвче…
Може да е слива… 😛
А аз искам да „стърча“.Да ми е студено от вятъра,да ми е огнено….,да ме боли,но да съм мене си!И не еднакава,никога.Винаги разтваряш душата ми Пламене!
Уцелваха ме…
да стъпвам в определени петолиния.
И стъпвах.
Беше ми фалшиво
Мълчах и само дишах.
Лятото прострях да съхне,
защото акордите се късаха в зенита си.
Наливах пустотата в празно –
стотинките във джоба ми подрънкваха.
Изкривявах си походката –
падах, влачех се, но ставах…
Умората през силуета ми преливаше…
Проклинах се в тъма,
оплетена от плява
и пак оставах добродетелна,
незавършена от очертано светло!
Разцъфваха уханни люляци,
покрити от мъгла или илюзия –
истински в своето възмездие.
Квадратна в свойта безнадежност,
исках нещо да се случи…!
Като отронване на ретина,
за да виждаш в слепота от истини…!!
Много поетичен коментар.
Тази“ Ода на истината“ жестока и точна,но пък е истината.Всеки човек сам определя ,какво да прави всеки ден,за какво да мечтае.Трябва да осъзнаем ,че нашите мисли определят това ,което постигаме и имаме в живота.Ако мечтата ни е да сме е в подножието до там стигаме и оставам.Аз съм човек,който мечтае и искам да стане Първа дама.На 8- ми март моя приятелка ми каза ,че вдигам много летвата,може да е така според нея,но аз харесвам върховете.
Не тръгвай с мен на път,
бури ражда моят ден и го шибат ветровете….
между пропаст и скали тича моята пътека
някъде върхът блести ,не е толкова далеко….
Втори поетичен коментар – само за един ден?! Нещата стават много… ли(ри) чни… 😉
Бих пуснала и аз едно, но ще се въздържа. Ето защо ще се опитам да отговоря в проза: Кажи правилния въпрос. Може да мислим, но може и да не мислим. Зависи за какво. Както казва един човек: „Животът е радост и тъга – днес ти е топло, утре си студен“. Така, че истината е ДНЕС, а утрото е подарък с усмивка. Който го може, го може. Не на всеки се удава, но приличието изисква да поздравим. По-важно е след поздрава да не последва псувня. Но това сега е често срещано явление. Между другото горенаписания пост ме накара да се сетя за Марко Тотев – виден варненски адвокат, но му се носи славата на най-големия карък. У нас, в България има един израз „На Марко Тотев все тъй ще се случи.“ Е да, ама не винаги се случва. Да кажем, че е случайност нещото което се случва, но зависи какво е то. Обикновено се хващаме за дреболията, която може от мухата да направи слон, само поради една единствена причина: манталитета. За всеки случай ще си пусна едни мисли, които много си ми харесват, без да изявявам претенции за каквато и да е умнотия: .
„Късметът е това, което се случва, когато подготовката срещне добрата случайност.“ — Хенри Форд
„Откривам, че колкото по-усърдно работя, толкова повече късмет имам.“ — Томас Джеферсън
„Аз вярвам в късмета: как иначе бихте могли да обясните успеха на тези, които не харесвате“ — Жан Кокто
„Късметът не е нещо, което трябва да споменавате пред хората, които са постигнали всичко сами.“ — Е. Б. Уайт
Да допълня и с нещо свое: „Късметът е това, с чиято липса се оправдаваме когато всъщност ни липсва… дупе!“ 😉
(може и „топки“…)
Мисля, че те разбрах и моето продължение на твоята мисъл е: „Трудът е удоволствие за тези които не ги мързи. Запряташ ръкава и започваш да копаш. Свършената работа ще те умори, но пък реколтата ще е богата.“ 🙂
Жестоко е така да се живее.Следвай сърцето си – това е единственото решение.Така правя и на това уча децата си.Това ,разбира се,ме поставя винаги в разрез с общественото мнение.Но не ми пука – слушам само вътрешния си глас.
Непукизмът също има някакви разумни граници… 😉