Не мога да ти нарисувам една овца. (Ако е автопортрет – би било един Овен, но наистина никакъв ме няма в рисуването).

Не съм много сигурен и че ме бива в разказването на приказки. Още повече – на пораснали момичета. Но предпочитам да опитам…

(Отколкото просто да се откажа – защото мога да стана за смях… или присмех).

И така: Имало едно време…

Имало едно време едно малко момиченце, което обичало да му разказват реалистични приказки. За лека нощ.

Защо това малко момиченце обичало точно такива приказки – ние можем само да гадаем.

Повечето момиченца – дори когато пораснат – си падат повече по „класическите“ приказки. Предимно за принц на бял кон. Впоследствие – бял мерцедес или поне червено ферари.

С течение на времето, мечтите на някогашните малки момиченца се свиват – като плод, оставен да изсъхне на слънце. Без някой да е отхапал от него и да усети сладостта му… навреме.

И летвата пада. Вече не чакат принца на бял кон. Ще са доволни ако дойде и пеша. Или с пернишки голф… само да ги намери! Докато не са станали съвсем за ошав…

Но да се върнем към нашето момиченце – с нетрадиционния интерес към реалистични приказки.

То също пораснало. Но успяло да запази сърцевината на повечето неща, които вълнували момичешкото й сърце. В нещо като скрита надълбоко в душата й музикална кутийка.

Ако успееш да я отвориш – ще чуеш най-прекрасната музика. И ще видиш една малка балерина да танцува… само за теб. Колкото и да е нереалистично…

Нещо май не ми се получава приказката. Объркана е. Липсва й сюжет. Да не говорим за поуката…

Моето предположение – по въпроса защо онова момиченце предпочитало реалистични приказки – е следното:

В приказките всичко свършва на най-интересното – когато се появи Щаститето. В Живота е точно обратното. Истинският живот започва когато Щастието се появи…

Може и под формата на нещо вкусно.

Или красиво…

httpv://www.youtube.com/watch?v=T_GzPCJWTmE

(Извинете ме за обърканата приказка! Но поне опитах…) 🙂

PHOTO: Anja Niemi