Днешните ми – искрени и (едно)лични – размисли са предизвикани от написаното от една жена и един мъж. Натали всъщност е отговорила на въпроса на Майк Рам: „Какво бих направил, ако днес е последният ден от живота ми?“.
На пръв поглед, въпросът е малко абсурден. Защото е от рода на „Как си представяте брака?“. Отговорите на този тип въпроси са доста различни когато разсъждаваме просто на теория – и когато реално преживеем това, за което ни питат.
Преживяването на последният ден от живота всъщност си е парадокс. В една своя знаменита реч, моят любимец Стив Джобс беше казал, че: „Ако живеете всеки свой ден сякаш е последният ви – един ден със сигурност ще се окажете прави!“.
Повечето от нас живеят точно наопаки – сякаш пред тях е Вечността. И един ден остават неприятно изненадани – защото в крайна сметка никой от нас не е вечен. И рано или късно всеки поглежда Дракона право в очите. Отблизо…
Странното е, че пиша всичко това точно в четвъртък. Преди много години сънувах един сън, в който вървях към някаква планина в далечината. И тогава – в съня ми – някакъв глас безмълвно ми нашепна, че ще умра точно в четвъртък.
Нормално е човек да не подскочи от радост при всякакви новини за собствената си смърт. Но реакцията ми тогава беше по-странна и от самия сън. Събудих се просълзен. Но това не бяха сълзи на отчаяние или страх – това бяха сълзи от едно върховно и неописуемо блаженство… което никога повече не изпитах.
Някак си дълбоко в себе си знаех – с 1000%-на сигурност – че всичко това е вярно. И че някой четвъртък ще преживея отново същото блаженство – там, на върха на планината. Където може би ще срещна някой или нещо, което ще осмисли целият ми път до върха…
Ако имам Силата и честта животът ми да бъде животът на Войн – последният ми ден няма да е нищо повече от една Последна битка.
Ако имам Мъдростта да осъзная, че Истината не е в Пътя, а в Пътуването – може би ще имам и Късмета моят път да е Път със сърце.
А ако не ни се умира – просто трябва да се обичаме!
До последният ден, до последната минута и до последния си дъх…
НА КРАЯ
Родих те от една безсъница
на кръстопът от грехове и грешки,
от гроба на една илюзия
и истината за една лъжа.
Безпътни влакове и сенки
ще ни преследват на разсъмване,
но гарите ще са в отвъдното,
а сенките – в самите нас.
И дълго, дълго ще пътуваме,
разбирайки, че няма връщане,
а песента на колелетата
ще бъде всъщност реквием.
В мига, преди да дойде Краят
ще търся устните ти в тъмното –
една-единствена целувка,
преди да ме целуне Тя.
1993
Facebook
Twitter
Youtube
RSS
Мартин Лутър Кинг(1929 – 1968)
Ако човек не открие нещо, за което си струва да умре, той не заслужава да живее.
Журналистически въпрос:
„Има ли алтернатива страхът, който е обхванал американското общество — страхът от убийства, изнасилвания, безработица?“
Мартин Лутър Кинг:
„Да, има. И тази алтернатива се казва вяра.“
„Направи първата стъпка с вяра. Пътят ти напред няма да е осветен, ти само направи първата стъпка.“
Взето от https://bg.wikiquote.org/wiki/%D0%9C%D0%B0%D1%80%D1%82%D0%B8%D0%BD_%D0%9B%D1%83%D1%82%D1%8A%D1%80_%D0%9A%D0%B8%D0%BD%D0%B3
Пламене, фактът, че все още няма нито един коментар по статията ти, доказва, че ние човеците бягаме от смъртта, нито разговаряме за нея както за раждането, нито сме я приели, така както сме приели раждането си. Ето това е парадоксът и отстъплението от Живота. Ако не се научим да умираме всеки ден, няма как да заживеем истински, защото Животът и Смъртта са като деня и нощта, които образуват денонощието -цялото. „Бягайки“, не приемайки смъртта, ние не живеем в цялото, а стоим в половината и затова все нещо ни куца. И това не е само със смъртта. Не приемаме слабостта, не приемаме неуспеха, не приемаме смирението. Държим главите си високо, държим сърцата си под ключ и се изживяваме като вечни, устремени да държим всичко под контрол.
Скоро Мартин Карбовски каза, че за да бъдем човеци е нужно веднъж в месеца да ходим на гробища и в социален дом. Защо ли? Аз няма да отговоря! Посетете тези места, но се опитайте да пребивавате там със сърцата си, а не с главата си!
Преживейте последния си ден, вижте се тогава и визуализирайте всичко, което искате да сторите в него. Сигурна съм, че той-последният, няма да е последна битка, а последна Благодарност.
Пламене, само Бог знае деня на нашата смърт. Онзи глас може би ти е подсказал, че в ден четвъртък ти ще случиш поредната малка „смърт“ в живота си. Може би в някой четвъртък назад или в някой предстоящ си „погребал“ нещо, което вече е изживяно, нещо, което е изиграло своята роля в живота ти. Погребал си го с благодарност, за да дадеш възможност на ново раждане. Вървял си към планина. Как ще я изкатериш, ако носиш един агонизиращ товар, та той тежи и ти не можеш да крачиш под него…Ето го и ден четвъртък – време да случиш смъртта. Тя е крачката към истинското живеене.
Благодаря ти!
Аз обичам четвъртъците.Аз съм „Дете, родено в четвъртък“ -имаше някаква сладникава книжка с това име.
Но – по въпроса : не бива така лекомислено да се жонглира с понятието „смърт“.Сигурна съм, че в живота на Карбовски не е имало кой-знае какви драми ( за да въздига в култ така милосърдието), малцина през живота си виждат смъртта и след това продължават.Аз бях в кома 17 дни и не искам да си мисля, че животът може да спре за мен.Но какво толкова необичайно има в смъртта? След нея вече просто не те интересува какво е, не сте ли съгласни, че всички тези високопарни думи за „наследството“, оставено от нас са само израз на животинския страх=егоизъм=инстинкт за самосъхранение? Хората искат просто да продължат да живеят чрез създаденото от тях, но само се заблуждават че ще го направят : истината е много по-прозаична. Слагат те в продълговата кутия и те прибират в земята, където просто се разлагаш.Това е смисълът на последния ден, т.е. – няма смисъл.По-страшното е какво се случва с хората около теб, семейството и приятели, случайни познати.За тях има занчение последният ти ден, не за теб самия.За теб вече просто нищо няма значение…Пламен, сещаш се за „Металика“ и техния ней-велик навремето хит в този случай, нали
https://www.vbox7.com/play:cae001f1
Аз станах много суеверен след като зададох този въпрос. Точно месец по-късно почина майка ми и това ме наведе на много размисли. Например, че общувайки с другите, не намираме време да общуваме с близките си. Може би е добре, че не знаем кога точно ще умрем и може би точно заради това трябва да живеем всеки ден от живота си, сякаш е последния ни.
„Може би е добре, че не знаем кога точно ще умрем“ – напълно съм съгласен с Майк. Пламене, благодаря за материала.
Воинът е буден във всеки момент от пътуването си .Смъртта е наи-добрият съюзник на воина.Наи-добрият приятел.
Които иска да живее трбва да обича смъртта.Така или без ценизъм,ние всеки ден умираме помалко.И няма нищо страшно в смъртта,защото тя е живот.
Пътят със сърце е смисълът.
За кратко сме на този свят. Защо ли не го живеем по човешки???