За дебелогъзите душици и прошката

Едно време е било по-лесно. Хубавите неща са били малко. И затова и са ги ценяли много повече…

Сега имаме от всичко по много. Ама толкова много, че направо прелива. Задушава ни.

И се тъпчем. С ядене, пиене, хапчета и други отрови. До пръсване…

И душите си тъпчем. С душевни макдоналдси и други душевни боклуци…

Затова страдаме не само от разширени стомаси – но и от разширени души. XXXXL…

А разширената душа – като разширената вена – е с по-тънки стени. И всеки момент може да направи едно изненадващо „Бум!“. И дотук…

Знаем си го. Но не можем да спрем да се тъпчем. По навик…

(Най-лошият навик е да имаш само лоши навици…).

Другата дума за навик е „привичка“. Привикнали сме. И ни се привиждаме, че всичко е наред. Че няма място за безпокойство…

Тези, които ни сочат нещото, дето не ни е наред ги обвявяваме за луди. Или само ги сочим с пръст и им се смеем…

Те плачат. И от безсилие, но и заради затлъстелите ни души. Защото са вярвали, че подлежим на спасение. (Или поне заслужаваме един последен шанс).

Ние продължаваме да се тъпчем. С полуфабрикатни забавления, полу-истини и половинчати удоволствия…

Докато най-накрая го докараме до онова финално „Бум!“.

Някои, обаче, успяват да отърват кожата. И душата. Та дори и само временно…

Подлагат се на диета. На пости. На лишения – най-вече чрез отлагане на удоволствията.

Тлъстината в душите им бавно се стопява – до поносими граници. И разширените им души малко по малко започват да придобиват релеф. Мускулатура…

Ако срещнем такива хора в тъмното, най-съкровеното ни желание е да ги удушим. Или да ги наръгаме многократно, докато душата ми се обезкърви…

Ако ги срещнем на светло, обаче, правим нещо съвсем различно.

Падаме на колене.

И молим за прошка…

httpv://www.youtube.com/watch?v=L1o6mr6H-3A