Книгата като подарък

Подаряването на книга е много интимна работа. Особено за хората, които могат – и обичат да четат. Включително и между редовете…

Някой беше казал, че книгата е подарък, който можеш да отвориш отново и отново… А от всички мъдрости на Марк Твен, една от най-любимите ми е точно тази – за (не)четенето:

“Ако можете да четете – и не четете – не се различавате по нищо от хората, които не могат да четат!”.

По същата логика, ако не подарявате книги, сигурно не сте и от хората, които обичат да четат. Аз обичам да чета. И много обичам да правя подаръци. Особено книги…

В моето социалистическо детство и юношество, подаряването на книги си беше нещо като мода. (Ако не помните с нищо онези времена, ще ви е много странно да научите от очевидец, че в ония години имаше опашки не само за луканка – но и за книги! Да, опашка за книги – всеки път когато пуснеха някое ново заглавие, за което се говореше месеци преди това… Think about that!)

Ако си канен на рожден ден, най-честата процедура беше в последния момент да си погледнеш книгите в библиотеката, да избереш тази, която със сигурност никога няма да прочетеш (аз избирах все разни биографии на партизанчета), да откъснеш внимателно първия лист с надписа от човека, който ти е подарил въпросната скучна книга – и да я занесеш за подарък на горкия рожденик.

Срамна практика, признавам. А често ставаха и гафове – да подариш книгата точно на този, който преди няколко месеца ти я е подарил на теб. Рискове на непазарната икономика…

В нашето семейство имаше една особена традиция в това отношение. За всеки празник – рожден ден, имен ден (тогава имах само един и това беше Петровден), Нова година, 24 май, 3 март… – аз получавах книга. Книгата задължително беше избирана от моята баба (майката на мама), но винаги беше надписвана от дядо ми. (Той имаше много красив почерк… и беше прекрасен човек).

Обикновено книгите бяха част от някаква поредица. Спомням си за две. „Четиво за юноши“ и „Световна класика за деца и юноши“ – и двете на издателство „Отечество“. Отначало имах намерението да цитирам няколко заглавия от тези две поредици. И докато избирах коя от книгите да спомена – осъзнах колко са много.

Осъзнах и още нещо. Че без тези книги животът ми щеше да е много по-беден, сив и безинтересен.

Най-ценното, което получих като подарък от моята майка беше нейната любов. Включително и към книгите. Мама имаше немалка (за ония години) библиотека и едно от най-любимите ми занимания като подрастващ хлапак беше да ровя тайно в нейните книги и скришом да ги чета.

Така, още в много ранна възраст, започнах да чета любовна лирика. А малко по-късно – и да пиша. За 16-я ми рожден ден получих от мама пишеща машина (невероятно скъп и труден за намиране в онези години подарък) и животът ми се промени завинаги.

Съвсем спокойно мога да заявя, че точно тази любов към книгите, която наследих от моята майка е и в основата на това днес да го има и този блог.

Затова – подарявайте книги на децата си! И на внуците…

Защото когато подариш книга, ти наистина даваш на един човек Прозорец. Към света.

А когато този човек хареса гледката към прозореца – ще намери и своя път към Вратата…

P.S. Благодаря на Иво Илиев, че ме покани да напиша тази публикация. Ще съм благодарен и на всеки от вас, който я сподели – или сподели своите размисли за подаряването на книги и четенето въобще.