Душесбръч

Както и друг път е ставало, тази публикация може да я пропуснете със чиста съвест. Защото не е предназначена за вас, а само за лична употреба. Може да ви се стори откачено, но понякога дори аз самия имам нужда да си прочета мислите…

Все пак, воайорите, дето обичат да надзъртат в чужди души ще продължат да четат. Но аз ще се правя че съм сам в стаята. И не забелязвам вълчите погледи и потичащите лиги в крайчеца на устните…

Понякога се чувствам като курва, която е изложила най-интимните си части на витрината (на своя блог) – за масово ползване. Малко е плашещо, дразнещо, а понякога дори нечистоплътно – всеки да пипа с немитите си ръце думите ти и да си прави с тях каквото си иска. Дори без да плаща… или пък плащайки ти с фалшиви ръкопляскания и лисичи усмивчици…

Но… това е положението! Алтернативата е да пиша само наум. И да се чета пак наум. Докато ми облекат една бяла риза с мноооого дълги ръкави…

Засега ще приема по-малкото зло. Вас…(Ха-ха-ха!!!)

…

Душесбръч…

Това е когато душата ти се сбръчка. Като физиономията на Динко Дерменджиев. Или слонско коляно…

Душесбръчът бива временен (инцидентен) и хроничен. Вторият се дължи на количествени натрупвания на временни душесбръчи, които най-накрая са счупили клона. И нещо в теб… много навътре…

Една от основните причини на душесбръча е умората. (Замисляли ли сте се, че „умора“ и „смърт“ имат всъщност общ корен? Умираме когато се уморим да живеем…).

Най-често душесбръчът е последствие от хронична умора да бягаш от обстоятелствата, от последиците и най-вече – от себе си. От своето минало Аз, от настоящото си подобие на Аз или дори от бъдещето си Аз (което направо те ужасява).

Друга възможна причина за душесбръч е страхът. Страх от поемане на отговорност. Страх от промяна. Страх от това да излезеш от блатото, да си теглиш един душ, да теглиш една майна на тия, дето ще си останат в блатото и да поемеш в друга посока. Към някое кристално чисто планинско езеро… примерно.

Немалка вероятност има и душесбръчът да бъде причинен от обикновено късогледство. Не виждаш ясно положението си и ти се струва, че нещата са много по-мътни и по-мъгляви, отколкото в действителност са. (Много помага да си измиеш очите със студена вода в такива случаи – може просто да си спал прекалено дълго и клепачите да са ти залепнали от гурели и други сънни секрети).

Душесбръчът е лечим. Поне до най-крайния, четвърти стадий на хроничен душесбръч. При него хората вече са загубени и неспасяеми. И стават или върховни съдии (и съдници), или родители на следващият масов убиец. Или още по-лошо – стават незабележими и сивотата им се слива абсолютно с околната мръсотия. На практика, престават да съществуват без още да са умрели…

Лечението бива най-различно и продължителността му е индивидуална при всеки отделен пациент.

Ако нямате на една ръка разстояние някоя едрогърда самарянка, мечтала си от малка да лекува хората и да им доставя всякакви удоволствия и екстаз – може да опитате и самолечение.

При мен лично, много помага четене (всъщност, препрочитане) на някои романи на Кърт Вонегът.

За по-леки случаи, може да минете само със снимки на сладки котета или любими храни от детството.

При сериозна опасност – грабнете веднага някое DVD с филм на Чаплин!

А ако е само за профилактика – може просто да си пускате редовно подобна музика:

httpv://www.youtube.com/watch?v=VMc0ok9_V7Q

P.S. Ако имате собствен блог – става и да напишете в него нещо, което след около час ще ви е срам да прочетете…