С по-койствие…

От известно време ме е обзело някакво учудващо спокойствие. Учудващо, тъй като рядко съм спокоен. Направо не съм свикнал… (Но сега ми харесва. Честна дума.)

На моменти това спокойствие дори е изнервящо. Изнервящото е, че не се нервирам – както преди. Но… както вече казах… дори това не може да ме нервира. Истински…

Това ново състояние малко ме стряска, но хората около мен са още по-стреснати. Свикнали са да ме виждат винаги да препускам – яхнал някоя нова идея, някое ново увлечение или просто яхнал метлата.

А сега просто си разхождам коня. Бавно, без бързане за никъде… като на разходка… все едно имам цялото време на света.

Усещам как някои хора направо вече не издържат – новото ми състояние. И всеки момент ще избухнат. Като селски кенеф, в който е хвърлена ръчна граната…

Това тяхно напрежение само ме усмихва. Една блага усмивка – не ехидна. А бе, направо не мога да си позная и усмивката…

Стигна се дотам, че тайно си огледах гръбчето в огледалото. Успокоих се – не ми никнат крилца!

А и няма как да стане – все още правя куп глупости и грешки. Но не го взимам присърце, както преди. Просто приемам, че съм си такъв. Без бодряшки ентусиазъм, без самообвинения, без силни емоции… Спокойно.

Не знам колко ще продължи всичко това. Не знам и откъде се появи. Нито пък дали е за добре…

…но и не ми пука. (Без това да ме прави безотговорен).

Просто продължавам да съм.

И ми е едно леко и хубаво… все едно вече е май. И току-що съм отворил очи, за да се насладя на тази неочаквана майска утрин…

httpv://www.youtube.com/watch?v=GUKRBeG-sGQ