Чудя се дали да се презастраховам – от подигравките на циниците и неверниците – с това, че тази нощ се събудих още „в ранни зори“ (някъде около два и половина) и може би от това мозъкът ми е разбъркан и не знам какви ги говоря. Или пиша…

Но няма да е честно. Защото, всъщност, отдавна не съм се чувствал с толкова ясно съзнание – кой съм и какво искам – и не съм се чувствал толкова свеж и бодър.

И то не заради аромата на първото кафе за деня (започнах с чай от червени боровинки – още към 04:00 ч.) или миризмата от „принцесите“ с кайма, които се печат във фурната. А заради едно малко, но важно лично откритие. Откровение, преживяване, дори satori…

Има много „мъдрости“ и мъдрости – но повечето си остават за нас само красиви думи. До момента, в който не ни се случи да ги преживеем или осъзнаем лично. И чак тогава разбираме силата им.

Пример: „Да имаш дете е най-прекрасното нещо на света!“. Това твърдение ни звучи по един начин когато сме на 7, по съвсем различен начин – когато сме на 17, на 37 или дори на 77 години.

Но със сигурност разбираме истинското му значение едва когато чуем за първи път онова неповторимо „Тати!“ (или „Мама!“, разбира се) или пък за първи път онова малко, клатушкащо се до нас човече протегне ръка нагоре и я сложи с пълно доверие в огромната ни лапа – и след като изминем заедно първите няколко крачки, хванати за ръце, ни се струва, че това е най-естественото и най-човешкото нещо в нашия живот досега…

Е, нещо подобно ми се случи тази сутрин. С едно друго клише:

„Твоят ден ще бъде точно такъв, какъвто ти сам избереш да бъде!“.

Принципно, след определена възраст свикваме да сме влюбени предимно в Петък Вечер (Фейсбук приятелите ми знаят много добре за какво говоря), но най-вече – да мразим Понеделник Сутрин.

И понеже генетично сме обременени „силно да любим и мразим“ – тая омраза към делника пониква в душичките ни още в неделя следобед. (Познавам и хора, при които този процес започва даже в петък вечер и дори вторник).

Мразим понеделниците най-вече за това, че ще трябва да ставаме рано и да ходим на работа. Сякаш Понеделникът ни е виновен, че не сме си избрали (да, не „намерили“ – а „избрали“) такава работа, на която да ходим с усмивка и удоволствие… вместо с гримаси и родилни мъки. (По този параграф очаквам най-много коментари от разбирачи и хронични мрънкала… ще видите, че съм прав много скоро!).

Всъщност, мразим понеделниците… по навик. Щото почти всички ги мразят. И защото сме свикнали да прави почти всичко като другите. Без да се питаме защо, дали или без изобщо да се замисляме дали трябва да си задаваме някакви въпроси.

Е, моето среднощно събуждане (чисто физиологически, то може да е предизвикано от поредния ми опит да откажа цигарите, който продължава вече цяла седмица) наистина ме пробуди. За тази простичка истина…

И избрах (да, всичко – ВСИЧКО – е избор!) да заобичам понеделниците.

Избрах да не правя гримаси и да не се муся като (почти) всички останали. А вместо това да изкрещя  – та дори и само тук, в този свой блог – едно възторжено „По-не-дел-ник!!!“. Така, както малките деца се радват на всеки подарък или празник…

Защото този Понеделник наистина е дар. И животът наистина може да бъде празник.

А и по още една причина. Много пъти съм цитирал мъдрите слова на покойния вече Любен Дилов (баща), който в едно свое интервю каза (цитирам по памет – не дословно) защо се гордее, че е българин:

„И да се гордея, и да не се гордея – аз пак ще съм българин. Затова реших, че е по-добре да се гордея с този факт…“

Същото е и с понеделниците. И да ги мразите, и да ги заобичате – понеделниците ще ги има. Даже и когато нас самите вече няма да ни има…

Затова – по-добре ги обичайте! 🙂

P.S. Ще спазя традицията в края на всяка публикация да има и музикален поздрав. Днешният ме намери сам – може би заради прагматичния патриотизъм на Бай Любен Дилов (който напълно споделям и аз):

httpv://www.youtube.com/watch?v=qv0LTJjwi8k

P.P.S. Заплеснах с – с тази публикация – и принцесите с кайма почти изгоряха. Но това не прави понеделника ми по-малко прекрасен. Ама въобще…

PHOTO: ZAZZLE