Те са навсякъде около мен. Срещам ги всеки ден. И на пръв поглед изглеждат съвсем като обикновени хора. Съвсем живи…

Но не са. Те са зомбита. И отдавна са престанали да бъдат живи. Поне отвътре…

Иначе – на външен вид – са си живи и здрави. Ходят на работа. На кино. На почивка.

Някои имат семейства. Други зомбита, с които да доживеят до формалния край…

Някои имат и приятели. В действителност те са само добри познати.

Това, което нямат, обаче, е точно онова, по което можете да познаете дали един човек е зомби – или е истински жив човек.

Нямат мечти.

Те просто съществуват.

Ходят на работа. На кино. На почивка…

Купуват. Продават. Ядат. Пият. Правят секс. Пият кафе. Пушат цигари.

Оплакват се. Мрънкат. Злословят.

Може да ги видите навсякъде, във всякакви роли, на всякакви позиции – в кариерата или в обществото.

Но никога не можете да ги видите ентусиазирани. Въодушевени…

Ентусиазмът и вдъхновението са присъщи само на живите хора. Хората с мечти…

Зомбитата имат прости емоции. И сложни планове.

Но нямат мечти.

Някога и те са имали. Когато още са били живи. После са се предали. Загубили са ги. Забравили са ги.

Или са ги продали.

В замяна на измамен душевен комфорт.

(Как можеш да имаш душевен комфорт – когато вече нямаш душа?! Не можеш…)

Някога те са били хора.

Вече не са…

Не и отвътре.

Лесно е да ги познаеш – в очите им никога няма онзи тих блясък на мечтателите.

Сега може би те е страх…

…да се погледнеш в огледалото.

httpv://www.youtube.com/watch?v=6Ejga4kJUts