Сърце или вдигнат палец

Обикновена „житейска“ случка. Кавичките са, защото се „случи“ във Facebook. Преди броени минути…

Приятелка (която живее зад океана и никога не съм виждал наживо – но това не пречи да я чувствам наистина близък приятел, много по-близък от хора, които срещам наживо всеки ден) е публикувала статус по повод рождения ден на сина си. „Минавайки“ пътьом оттам кликвам почти несъзнателно на дежурното Like. И толкоз…

Обаче – пак несъзнателно – нещо на мига започна да ме гризе отвътре. Преди сигурно щях да не му обърна внимание. И да продължа нататък.

От известно време, обаче, се старая умишлено да се вслушвам в онова тънко гласче. Дето все ни нашепва хилядолетните истини. А ние все се правим на глухи… (Докато се опарим. Веднъж… втори път…. много пъти…)

Така че, този път се спрях. И се заслушах. Не чаках много дълго…

Усещането за нещо недовършено (или свършено през пръсти) идеше от нехайният ми и почти механичен „Лайк“. То е като да кажеш, че си правил секс – но „проникването“ да е било само 2-3 милиметра… Нещо такова.

После осъзнах и че това не беше изолиран случай. (Предполагам и не само при мен, но предпочитам тук да говоря предимно за собствените си мисли и чувства… за чуждите не нося никаква отговорност).

Осъзнах и че го правя нон-стоп (другата дума е „постоянно“).

Минавам – покрай нещата и хората – и просто ги „лайквам“. Хем е добронамерено – хем и неангажиращо…

Нещо като потупване по рамото (или по дупето – ако дамата си заслужава). Но не и силна, мъжка прегръдка, от която да останеш без дъх… (Или да ти омекнат краката – ако са дълги и добре епилирани).

Такива са времената? Нееее… ние сме си такива. Времето е човешка измишльотина… (Също като Like-овете и дори Facebook).

Преди имахме 2-3 приятели. Но истински…

Сега имам над 1000. И повечето знаят за мен само, че съм луд по мусаката и обичам котенца. (И никога не са ме виждали да плача…)

Не, не оплаквам „добрите стари времена“. Нито ми се ще да се върнем в „каменната ера“ – преди компютрите и Фейсбук.

Дори не мрънкам. Историята, всъщност, е много положителна.

Защото, щом аз се спрях и се вслушах в тънкия гласец на истинското си Аз – значи всеки друг би могъл да го стори.

Поне на теория…

(Практиката си е ваша работа. Аз отговарям само за собствените си глупости… дори понякога и към тях съм пределно безотговорен).

Накратко – обичам живота. Обичам… не само „лайквам“…

(Казано по модерному: „Аз… СЪРЦЕ… Живот!“).

И тайничко се надявам тази любов да е споделена.

httpv://www.youtube.com/watch?v=7TVdtv9uqN0