Дългото сбогуване

Французите бяха казали, че всяка раздяла била като една малка смърт.

Но смъртта е не само край на живота. Понякога може да бъде и началото…

А раздялата – дори когато е завинаги – също е едновременно и краят на нещо старо, но и началото на нещо ново. Ново начало. За да продължим по пътя – с поглед напред, а не извърнати назад… към онова, което е било… но няма повече да бъде…

Разделяме се с една отиваща си година, с поредица от отминали събития, може би и с хора, с които пътищата ни повече няма да се преплетат…

Разделяме се и с неща и личности, с които може и да ни е било хубаво – някога – но за да продължим напред, просто трябва да им кажем едно последно „Сбогом!“.

Сбогуването може да бъде различно – като хората. Не е задължително да е драматично, натоварено с отрицателни емоции или пък незабравимо. Аз лично, предпочитам да си тръгна с тихи стъпки, на пръсти, докато всички още спят и не са усетили липсата ми…

Понякога сбогуването може и да не е окончателно. Никой не знае с какво – или с кого – ще ни сблъска отново Съдбата.

Но ако се колебаем – дали да си тръгнем или да останем – това е най-глупавият избор. Защото ще тъпчем на едно място. А част от нас ще иска да е другаде… (И само ще удължим агонията).

Затова – да си тръгнем е най-трудното, но и най-правилно решение.

Не е нужно да изгаряме мостовете след себе си. Не е задължително и да скрием капките кръв, които ще останат след сърцето ни поне в първите няколко километра от новия път…

Единственото условие е да не си тръгваме с наведена глава. Няма смисъл…

Защото няма грешки и поражения. Има само уроци.

И много за учене…

httpv://www.youtube.com/watch?v=E-ve_sgdgZs

They flutter behind you, your possible pasts

Some bright eyed and crazy, some frightened and lost

A warning to anyone still in command

Of their possible future to take care

In derelict sidings the poppies entwine

With cattle trucks lying in wait for the next time

Do you remember me?

How we used to be?

Do you think we should be closer?

She stood in the doorway, the ghost of a smile

Haunting her face like a cheap hotel sign

Her cold eyes imploring the men in their Macs

For the gold in their bags or the knives in their backs

Stepping up boldly one put out his hand

He said, „I was just a child then, now I am only a man“

Do you remember me?

How we used to be?

Do you think we should be closer?

(Closer)

By the cold and religious we were taken in hand

Shown how to feel good and told to feel bad

Strung out behind us the banners and flags

Of our possible pasts lie in tatters and rags

Do you remember me?

How we used to be?

Do you think we should be closer?