Вратата 7


Стояха пред вратата. Все едно току-що са дошли. Но всъщност стояха тук отдавна. Цяла вечност…

Никой не даваше признаци на нетърпение. Или недоволство. И никой не говореше със другите или дори със себе си.

Тя също само си стоеше там. Вратата. Дървена и древна. Дори създаваше усещането, че е направена преди началото на света.

На врата беше кацнала една черна птица. Замръзнала, почти като излята върху рамката… Само черните й очички от време на време пронизваха с любопитство хората пред вратата и по това те разбираха, че птицата е още жива.

Никой не си даваше вид, че е така, но птицата малко ги плашеше…

Някак си знаеха, че точно от тази птица зависи колко дълго ще продължи чакането им.

И бяха прави. Изневиделица птицата размаха криле и отлетя с рязък писък.

Чакащите се сепнаха. Но очите им се изпълниха с ужас чак когато чуха зловещото скърцане от отваряща се врата…

Пламен Петров (C) 2010

ИЛЮСТРАЦИЯ: Dina Bova

Facebooktwitterpinterestlinkedinmail

Можете да коментирате чрез:

Loading Facebook Comments ...

Публикуване на коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

This blog is kept spam free by WP-SpamFree.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.

7 мисли относно “Вратата

  • Любка Лазарава

    Жалко,че това е реалноста днес.Безмълвни,безропотни приемащи всичко…Чакаме някой да ни реши проблемите,без да се опитаме сами да променим нещо в живота си.И така до края-до смъртта,която е нашето спасение.

  • DonnaRossa

    Хах!

    Обожавам гарваните – те са най – умните сред пернатите. Мечтаех си преди време да си опитомя един от тях.

    И почти …;))

    Днес ти ме върна към началото на странното ми познанство с моя гарван Чоки..

    Той ли е мой, или аз – негова, но ми е верен спътник в живота .
    Всяка сутрин каца на прозореца на кабинета ми, почуква с човка , навежда се и ме оглежда с тъмните си , събрали цялата мъдрост на човешкото съществуване, очи.
    Отварям прозореца и той прекрачва важно от своя птичи свят, в моя човешки.
    И сега е тук и поглежда в монитора, като да знае, че го правя известен))))

    Това нашето си е чиста обич.

  • Галя

    Всеки чака месията, а всеки може да бъде точно той. Да направи себе си по-значителен, да промени себе си, да установи истината такава каквато е тя, без да си я измисля и преиначава. Да накара друг да я види през неговите очи и така разпространена да отваря очи и съца. Ето нещо от Христо Смирненски и неговата ПРИКАЗКА ЗА СТЪЛБАТА.

    Посвещава се на всички, които ще
    кажат: „Това не се отнася до мене!“

    „Кой си ти?“ – попита го Дяволът.
    „Аз съм плебей по рождение и всички дриплювци са мои братя! О, колко грозна е земята и колко нещастни хората!“
    Това говореше млад мъж с изправено чело и стиснати юмруци. Той стоеше пред стълбата – висока стълба от бял мрамор с розови жилки. Погледът му бе стрелнат в далечината, гдето като мътни води на придошла река шумяха сивите тълпи на мизерията. Те се вълнуваха, кипваха мигом, вдигаха гора от сухи, черни ръце, гръм от негодувание и яростни викове разлюляваха въздуха и ехото замираше бавно, тържествено, като далечни топови гърмежи. Тълпите растяха, идеха и облаци жълт прах, отделни силуети все по-ясно и по-ясно се изрязваха на общия сив фон. Идеше някакъв старец, приведен ниско до земи, сякаш търсеше изгубената си младост. За дрипавата му дреха се държеше босоного момиченце и гледаше високата стълба с кротки, сини като метличина очи. Гледаше и се усмихваше. А след тях идеха все одрипели, сиви, сухи фигури и в хор пееха протегната, погребална песен. Някой остро свиреше с уста. Друг, пъхнал ръце в джебовете, се смееше високо, а в очите му гореше безумие.
    „Аз съм плебей по рождение и всички дриплювци са мои братя! О, колко грозна е земята и колко са нещастни хората! О, вие, там горе, вие…“
    Това говореше млад момък с изправено чело и стиснати в закана юмруци.
    „Вие мразите онези мъже?“, попита Дяволът и лукаво се приведе към момъка.
    „О, аз ще отмъстя на тия принцове и князе. Жестоко ще им отмъстя заради братята си, заради моите братя, които имат лица жълти като восък, които стенат по-зловещо от декемврийските виелици! Виж голите им кървави меса, чуй стоновете им! Аз ще отмъстя за тях! Пусни ме!“
    Дяволът се усмихна:
    „Аз съм страж на онези горе, и без подкуп няма да ги предам.“
    „Аз нямам злато, аз нямам нищо, с което да те подкупя. . . Аз съм беден дрипав юноша. . . Но аз съм готов да сложа главата си.“
    Дямолът пак се усмихна:
    „О, аз не искам толкова много! Дай ми ти само слухът си!“
    „Слухът си? С удоволствие. . . Нека никога нищо не чуя, нека. . .“
    „Ти пак ще чуваш!“ успокои го Дяволът и му стори път. „Мини!“
    Момъкът се завтече, наведнъж прекрачи три стъпъла, но косматата ръка на дявола го дръпна:
    „Стига! Спри да чуеш, как стенат там долу твоите братя!“
    Момъкът се вслуша. Странно – защо те започнаха изведнъж да пеят весело и така безгрижно да се смеят! . . . И той пак се завтече. Дяволът пак го спря:
    „За да минеш още три стъпала, аз искам очите ти!“
    Момъкът отчаяно махна ръка:
    „Но аз тогава няма да мога да виждам нито моите братя, нито тези, на които отивам да отмъстя!“
    Дяволът: „Ти пак ще виждаш. . . Аз ще ти дам други, много по-хубави очи!“
    Момъкът мина още три стъпъла и се вгледа надолу. Дяволът му напомни:
    „Виж голите им кървави меса!“
    „Боже мой! Та това е тъй странно: кога успяха да се облекат толкова хубаво! А вместо кървавите рани, те са обкичени с чудно алени рози! . . .“
    През всеки три стъпала Дяволът взимаше своя малък откуп. Но момъкът вървеше, той даваше с готовност всичко стига да стигне там и да отмъсти на тези тлъсти князе и принцове: Ето едно стъпало, само още едно стъпало и той ще бъде горе! Той ще отмъсти заради братята си!
    „Аз съм плебей по рождение и всички дриплювци. . .“
    „Млади момко, едно стъпало още! Само още едно стъпало и ти ще отмъстиш! Но аз винаги за това стъпало искам двоено откуп: дай ми сърцето и паметта си!“
    Момъкът махна ръка:
    „Сърцето ли? Не! Това е много жестоко!“
    Дяволът се засмя гърлесто, авторитетно:
    „Аз не съм толкова жесток. Аз ще ти дам в замяна златно сърце и нова памет! Ако не приемеш, ти никога няма да минеш това стъпало, никога няма да отмъстиш за братята си – тези, които имат лица като пясък и стенат по-зловещо от декемврийските виелици.“
    Юношата погледна зелените иронични очи на дявола.
    „Но аз ще бъда най-нещастния. Ти ми взимаш всичко човешко!“
    „Напротив – най-щастливия! . . . Но? Съгласен ли си: само сърцето и паметта си?“
    Момъкът се замисли, черна сянка легна на лицето му, по сбръчканото чело се отрониха мътни капки пот, той гневно сви юмруци и процеди през зъби:
    „Да бъде! Вземи ги!“
    . . .И като лятна буря, гневен и сърдит, разветрил черни коси, той мина последното стъпало. Той беше вече най-горе. И изведнъж в лицето му грейна усмивка, очите му заблестяха с тиха радост и юмруците му се отпуснаха. Той погледна пируващите князе, погледна долу, гдето ревеше и проклинаше сивата тълпа. Погледна, но нито мускул не трепна по лицето му; то бе светло, весело, доволно. Той виждаше долу празнично облечени тълпи, стоновете бяха вече химни.
    „Кой си ти?“ – дрезгаво и лукаво го попита Дяволът.
    „Аз съм принц по рождение и боговете ми са братя! О, колко красива е земята и колко са щастливи хората!“