Свободата – също като всяко друго важно нещо в живота ни – не подлежи на точна дефиниция. В смисъл, че всеки човек си има свое собствено разбиране, усещане и дефиниция за това, що е то свобода. И ако този човек е и личност – нормално е това разбиране да еволюира през годините. Да се променя…

(Ако нито едно от разбиранията му за живота не евлоюира и не се променя, въпросният човек не само, че не е личност – но и цвете за мирисане! И най-вероятно е явен или скрит фанатик. Разбирай – тъпанар…)

Като си чета какви съм ги писал за свободата – пък и за не-свободата – бих могъл да се самоуспокоя, че има(м) известна еволюция. Но ме радва също и че в основата си, разбиранията ми не са се променили чак пък толкова значително…

Конкретния повод да „притоплям“ точно днес темата за свободата е моят син. Говорихме си с майка му, че при него е традиция да има свободата да расне и да се развива без непосредствен родителски надзор. (Друг е въпросът дали е получил тази свобода съзнателно или клетите му родители просто нямат достатъчно време и нерви да бъдат по-добри надзиратели).

После си дадохме сметка, че и ние двамата (с майка му) сме имали същото юношество. Поне по отношение на „свободата“ да бъдем оставени на мира. Или на самотек…

Разбира се, тази свобода е била предпоставка за това да бъдем по-самостоятелни и по-отговорни от връстниците си. Или поне доста по-рано от повечето от тях. В което няма нищо лошо…

Аз, обаче, си дадох сметка и за друго. Тази свобода всъщност ми е отнела нещо, което сега (почти) няма как да си върна – повече прекарано време с родителите ми.

И двамата ми липсват. Много.

(А единият от тях – вече и безвъзвратно…).

Но за да надскочим частния случай, бих се осмелил да обобщя, че всяка свобода дава – но и взима.

И – също като Луната – всяка свобода си има и своята тъмна страна.

Малко са хората, които са виждали тъмната страна на Луната. Но не са толкова много и тези, които си дават реална сметка и за тъмната страна на свободата…

Дон Кихот беше казал на своя Санчо, че свободата е на върха на копието. Неотдавна моя милост си позволи да дуплиКира великия идалго: „Робството, Санчо, е на върха на вилицата…“. (О, Боже! Цитирам себе си…)

И в двата случая става въпрос за върхове. А по върховете няма навалица.

Там е самотно, защото много малко успяват да не се откажат по пътя към върха.

Ако въобще са тръгнали натам…

(И това не е друга тема. Същата е. За Свободата…).