На пръв поглед невинна реплика, взе, че ме сепна и ме разбълбука. Отвътре…
Говорихме си с един приятел за една книга. И аз съвсем спонтанно заявих:
„Имам я. Но още не съм я чел…“
И после се умислих. Дадох си сметка колко още други книги имам. Купил съм. Притежавам…
…без да съм ги прочел.
Да ме пита човек защо съм ги купил тогава? Вещомания? Едва ли е само това…
Но със сигурност да имаш една книга не е същото като да си я прочел. (Разбира се, да си я чел не означава непремено и че си я разбрал… но все пак е предпоставка).
Не само книгите. И други вещи. Но и не само вещите…
Имам жена. Дете. Родители. Роднини. Приятели. Колеги. Познати.
Самото „имане“ не означава, непременно че съм ги и „прочел“. Че съм се опитал да надникна в душите им. Да ги разбера…
И се сетих за финалната сцена от един много любим филм – „Покаяние“. Там една прегърбена баба попита дали този път води към храма. И след като получи отрицателен отговор, учудено коментира:
„Че за какво е този път – щом не води към храма?“.
Сещате се накъде бия, нали?
И аз се сещам…
(понякога)
httpv://www.youtube.com/watch?v=AKw2OP2kh-s
СНИМКА: VISUAL PHOTOS
Facebook
Twitter
Youtube
RSS
И защо имаме тази нужда да трупаме? И как се отразява това на телата ни?
Всички си ги имаме тези книги, хора, вещи, че и емоции, които по една или друга причина не си ги ползваме. Пламене, кажи на съпругата си, че има страхотен мъж до нея и да те чете 🙂 често. И ти я прочитай от време на време – всяка вечер. Отлични мисли за едно вече скапано време.
На този въпрос с книгите има отговор, който неветоятно ме кефи, но за съжаление не е измислен от мен – А ти като слагаш буркани с компот всичките наведнъж ли ги изяждаш?
За всяко нещо си идва времето. Ще дойде и на непрочетените книги в личната библиотека.
Книгите, които имам, но още не съм прочел, са най-често подаръци. Къде недоцелен вкус, къде моментен mainstream. Макар и със закъснение, но ги прочитам. Е, добре де, поне ги начевам -).