Казаха ми го. Че „бълвам много – но не по същество“…

И то с най-топли чувства ми го казаха. От което не ме заболя по-малко…

(Има палачи, които старателно дезинфекцират брадвата си преди екзекуция, но по същество това е един абсолютно безсмислен акт… както повечето символизми).

Предполагам, че „бълването“ се отнася по същество за моята спорадична Facebook хиперактивност. „Приятелите“ ми там често мрънкат, че като влязат във Фейса – в нюзфийда им няма място за други новини освен моите шашкънии. (Звучната българска дума newsfeed! Като че ли да определяш думите като добри и лоши в зависимост от националната им принадлежност не е форма на расизъм…)

А аз наистина прекалявам. Почти редовно, но имам и дни, в които ставам почти нетърпим и за самия себе си. Бълвам, бълвам, бълвам… ама то като не спира да извира! Там, отвътре…

Ако не го пусна да излезе – ще се пръсна.

А ако го изпикая в канавката, тогава пък ми става жал. Че съм бил единственият му свидетел…

Затова през повечето време каквото ми е в главата – такова ми е и на ези…ъъъ… на стената! Нищо, че цял живот са ме учили, че да се пише по стените е неприлично. Аз вече почти свикнах да се отучвам от наученото през първите 20 години…

Напълно съм наясно, че някой може да си каже: „Тоя пък за какъв се мисли?!“.

И напълно сериозно ще отговоря: за полупроводник.

Щото тия, дето ги пиша не идват баш от мен. Не са точно от съзвездието Кентавър, но знам и че не са мои… друг ми ги казва.

Както пее любимата ми откачалка Роджър Уотърс: „There’s someone in my head but it’s not me.“

Така че – от страх го правя, „приятели“! От страх, че ако не го напиша ще изчезне, ще се загуби… нищо, че може да не е най-умната мисъл във Вселената – полупроводникът не бива да оценява волтажа и ампеража на протичащия през него ток. Особено ако иска някой ден да го повишат в цял проводник…

Е, казах си… поолекна ми… Време е и за по едно кафе.

Ще се видим пак някой ден! На Обратната страна на Луната…

httpv://www.youtube.com/watch?v=pQJo2p2_ncw