От известно време насам съм станал голям спестовник. Преди това не бях. Меко казано…

Споко, не става въпрос за пари! Де да беше толкова просто.

Други неща спестявам. Все повече. Направо взе да ми става навик.

Спестявам си коментарите. Които преди не спестявах. А раздавах с пълни шепи…

(Обикновено – без никой да ми ги е поискал. То точно в това май е и проблема. Беше…)

Спестявам си мнението – за всеки и за всичко.

Във Facebook, в общуването си в реалния свят… дори и във виртуалния.

Самоцензурирам си почти 80-90% от коментарите, забележките, статусите, мъдростите, даже шегите…

Преди други се опитваха да ме цензурират. Противопостявах им се със залпове (но не като от черешово топче – а като от „Катюша“) сарказъм, ирония и зле-прикрити псувни.

Явно съм се уморил да го правя. Или вече не виждам смисъл…

Е, не успявам да го правя винаги, разбира се. Или за всеки.

Но и аз самия се изненадах как вече не ми доставя никакво удоволствие. Да бъда предишното си Аз.

Може би е някакъв вид помъдряване. Може и да е просто остаряване…

Откакто спрях да го правя, забелязвам колко често го правят по-младите. Което, предполагам, си е съвсем в реда на нещата… (Но все още виждам и не много млади, които не са спрели да раздават щедро мнението си по какви ли не теми. Виждам ги… но май вече спрях да ги забелязвам. Отегчително е… Давам си сметка колко ли много хора съм отегчил. Досега.)

Не се хваля с това. Даже не се и оплаквам.

Споделям просто. Въпреки, че не сте ме питали…

Без малко щях да ви спестя дори това. Но после си казах: „Що пък да ги жаля чак толкова?“.

И други неща си казах.

Но тях вече ще ви ги спестя…