Про-падането сигурно е когато паднеш като професионалист – звучно, гръмко, с вдигане на много прах и тупурдия.

Непрофесионалистите просто падат като аматьори. Или като гнили круши…

За професионалното пропадане се изисква не само професионализъм, но и поне малко артистизъм. Талант!

Не е вярно, че само от високо се пада най-болезнено. Ако тялото (или душата) ти са покрити с белези и рани от предишни пропадания, независимо от каква височина ще е следващото – болката е все по-силна. И по-болезнена…

И не е толкова страшно когато падаме в очите (или краката) на другите. По-страшното е когато падаме в собствените си очи и свеждаме поглед дори сутрин, пред огледалото…

Пропадането може да е временно. Особено ако ни се услади там долу, в прахта.

Щото след толкова много драпане – със зъби и нокти – напред и нагоре… изведнъж няма нужда да се напъваме чак толкова. И да си опъваме нервите. Там долу е сравнително спокойно и можем така да си доживеем – паднали, но без излишни вълнения…

Мазохистите обаче намираме сили да се изправим отново. Преди съдията да е отброил до 10. И с целия си наивен идиотизъм се изправяме отново срещу Живота. Който ни чака в отсрещния ъгъл на ринга  – с една ехидна усмивчица, от която вече ни боли, преди още да сме получили следващото кроше в зъбите…

Най-трудният момент след пропадането не е изправянето отново на крака, обаче. А волята да удържим на изкушението и да се подложим почти доброволно на нокаут, който ще ни прати пак там долу – където е тихо и спокойно.

Най-тихо и спокойно пък е в ония паркове, с многото мраморни плочи и каменни ангели…

И това няма да ни подмине. Но сега е време да се изправим на крака.

Можем още.

Включително и да се самозаблуждаваме, че летим. При следващото пропадане…

…

P.S. Англоезичните народи имат един много странен израз – „пропадам в любов“ (falling in love). Сигурно и това не е случайно?! Знам ли…

httpv://www.youtube.com/watch?v=PBdH6SjBEX8

Илюстрация: Falling Angel / Raising Angel