Омразата е като безотговорността – вирее най-добре когато става въпрос за по-голяма група от хора.

И избледнява (в повечето случаи) когато я сведем до нивото на отделна, конкретна личност.

Омразата (в повечето случаи) е просто навик. И най-често – дори неосъзнат.

В осъзнаването, обаче, е ключът към нейното лечение.

Левскарите мразят цесекарите. Цесекарите мразят левскарите. Повечето – по навик и без да знаят защо. Много от тях – с по-голяма страст, отколкото влагат в обичта към любимия отбор…

Аз, обаче, имам приятели, които – освен всичко друго – са и цесекари. А преди всичко са много готини хора. Е, как тогава да ги мразя? Не върви някак си…

Горното е само пример на един повтарящ се повсеместно модел. Същото важи ако вместо „цесекари“ напишем „хомосексуалисти“, „цигани“, „катаджии“ и какво ли още не.

Научени сме да мразим by default (по подразбиране). А се отучваме чак когато осъзнаем, че човекът, който току-що ни е спасил живота – или просто ни е сторил някаква добрина – е от същата група… Която сме научени да мразим.

Даже не е задължително този човек непременно да е влязъл в директен контакт с нас. Понякога е достатъчно просто да го видим отстрани в някаква нормална житейска ситуация и да осъзнаем, че и той/тя има хиляди страни – като всеки от нас. (На мен това ми се случи, например, преди години с жената на един доста мразен политик – при една обикновена ситуация в мола).

Омразата най-често е просто зле гримираното лице на Страха. Страх от непознатото. Когато го поопознаем – логично е и страхът да си бие камшика. (Освен ако червейчетата на омразата не са разяли душата ни необратимо и сме се превърнали в хейтъри в нелечим стадий. Тогава вече се преминали на страната на Тъмната страна – и връщането обратно е много трудно, понякога и невъзможно…).

Казват, че Любовта била най-доброто лечение за Омразата. Може би е вярно, но според скромните ми наблюдения само стоманата се калява от рязка смяна на температурата, а по-крехките материали се напукват. Затова си мисля, че трудно можеш да подмениш едно силно чувство с друго и е по-реално това разстояние от едната до другата крайност да бъде изминато с по-щадяща скорост.

Като начало е достатъчно и едно простичко осъзнаване. Осъзнаването, че всеки гледа от собствената си камбанария и затова виждаме нещата по различен начин. (За азиатците, например, ние сме грозната раса – с тези ОГРОМНИ очи).

Осъзнаването, че самите ние не сме безгрешни и често сочим с пръст другите, за неща, които правим или сме правили в ежедневието си – но сме толкова привикнали към ползването на двойния аршин.

Омразата е отворена рана. От която бавно или силно кървим и в крайна сметка умираме – поне като създания от Светлина.

Любовта не е панацея.

Любовта е самата кръв…