Представяте ли си ако цветята бях като нас? Хората…

Сигурно щяха да си правят забележки и да се сочат с листа едно-друго през цялото време:

– Ти не си правилното цвете!

– Не се расте така! Има и по-добри начини!

– Как може да си толкова диво!

– Не те ли е срам цял живот да си една най-обикновена лайкучка?!

– Моето венчелистче е много по-голямо от твоето!

И така нататък…

Слава Богу, цветята не са като нас.

Растат едно до друго и се радват на топлината на слънцето без непременно да си хвърлят сянка.

Пускат коренчета в земята без да я ограждат с ограда и да си вадят документ, че тази земя е тяхна собственост.

Когато вали дъжд – той е за всички. Няма преференциален дъжд и няма специални цветя.

(Освен онази роза, разбира се! Която винаги ще е най-специалната роза за един малък принц с коса с цвят на злато…).

А ние другите – порасналите принцове и принцеси – много обичаме да даваме акъл на околните как да си живеят живота. Да им посочваме грешките. И да не забелязваме собствените си…

Затова когато един човек много се е отклонил от Пътя – за него казват следното:

„А бе, остави го тоя, бе! И той не е цвете…“