Най-древната професия има доста недостатъци. Един от тях е, че трябва да си сваляш гащите и да лягаш по гръб – дори когато нямаш кой знае какъв мерак за това.

Един от най-модерните занаяти – това да си блогър – има доста прилики с въпросната древна професия. Понякога просто ТРЯБВА да пишеш по определени теми. Нищо, че нямаш голям мерак за това…

Ето – днес е първия учебен ден. И не върви да го пропусна. Нищо, че вече съм писал и на тази тема…

Пък и лично взех участие в познатата церемония – нали съм татко на пресен четвъртокласник.

Докато вървях към училището, кой знае защо мислите ми не бяха особено празнични. Чувствах се някак си гузен. Защото – въпреки крайно негативното ми мнение за съвременната образователна система и особено нейния настоящ БГ-вариант –  и аз бях повел детето си по пътя на стадото. С тайната надеждица, че менталната месомелачка на българското образование някак си ще го пропусне… ще мине между капките… ще се отърве без тежки поражения и може би все още чистия му детски дух няма да бъде кастриран от Системата…

В първи клас надеждите ми бяха по-големи, но вече бях видял какво ли не. И се чувствах не само гузен, но и виновен – за това, че поверяваме децата си на средно-интелигентни даскали – с абсурдния оптимизъм, че точно такива хора могат да ги направят високоинтелигентни. Обречена наивност или наивна обреченост?!

Влизаме в двора на училището. Наоколо „наточени“ и натруфени майки. Половината са с тоалети, на които няма етикети, но се вижда много добре колко струват притежателките им. И други неща много добре се виждат… в което – принципно – няма нищо лошо… но точно днес и точно на това място…

В този момент оглеждам и как са облечени ученичките – от 7 клас нагоре. И за кратко размишлявам по дилемата дали щерките са видели въпросната естетика от родителките си или майките се обличат като щерките – вярвайки си, че така не изглеждат по-смешни, а по-млади?!

Всъщност няма значение. Но девойките от горните класове (теоретично е възможно някои от тях наистина все още да са девойки) определено ми вдъхват надежда, че ще се измъкнем от кризата. Щото видях готова за експорт стока – към Гърция, Италия, Германия… С консумация. Като нямаме вече домати за износ…

Пак се отклоних от темата. Сепва ме химнът. Повечето деца още си бърборят един с друг, а част от даскалите – също. Взехме толкова много неща от американците (повечето от които въобще не ни бяха нужни), но не случихме да копираме от тях и отношението им към националния химн. Те – докато звучи техния химн – слагат ръка на сърцето си. Ние пък си бъркаме в носа. И на други места, където не ни сърби…

Следват възторжени речи. И те – като цялата система – дрънчат на кухо, на фалш…

Още речи. Почетни гости. Очаквани клишета и политически теманета…

Вътре в клас ги чака същото – нека свикват от сега как се прави в живота! Затова после всички пишем еднакво неграмотно и говорим еднакво клиширано. Различните Системата ги смила – на ситни, кървави късове. Почти без изключения…

Уж е празник, а от мен извира черногледство – като гной от набрала пъпка. Цирей…

И въпреки всичко, когато от уредбата зазвучава една песен от моето детство… и моите очи вече не са съвсем сухи…

И независимо от цялата чудовищност на Системата – продължавам да вярвам, че някак си детето ми ще оцелее… ще съхрани себе си…

И че някой ден – ще стои пак в училищния двор. До своя син или дъщеря. И ще съхрани в сърцето си същата наивна надежда.

Дано да е така!

httpv://www.youtube.com/watch?v=uMjQVJ11nw0