Напоследък (като че ли) помъдрях.

Не се хваля. Не се и оплаквам. Просто констатирам.

(Аз напоследък умишлено и преднамерено избягвам силните емоции като хвалбите и оплакванията – и се ограничавам само с отбелязване на случващото се. Доста е разтоварващо…)

Та, откакто се чувствам помъдрял (с основание или без – това е толкова субективно, че не си заслужава да ви губя времето дори и с констатации), взех да си преразглеждам старите мисли, вярвания и дори писания. Включително и (някои от) тези тук.

И да виждам нещата по нов начин. От нов ъгъл. Макар и през същите очи…

(И смятам това за напълно нормален процес – пак не е нито за хвалба, нито за вайкане…).

Включително и за прошката. Понеже нали вчера беше поводът да си и да се прощаваме. Та затова…

Замислих се на кого – и за какво – прощавам. Днес. Тук и сега.

Прощавам на себе си. За това, че бързам бавно и че (пре)откривам житейските истини с известно закъснение.

(Ненапразно е казано, че по-добре късно – отколкото фатално късно! Или никога…).

Прощавам си също и за това, че съм раздавал себе си (времето и чувствата си) на хора, които не го заслужават. Аз заслужавам да осъзная последствията…

За раздадената любов няма какво да прощавам. Любовта никога не е нахалост. Но и без последствия не е…

Прощавам си за всичко, което съм причинил на тялото си. А и на душата…

Обещавам си да не си го причинявам повече. А по-малко…

Прощавам на родителите си. И ги обичам. За всичко…

Прощавам на децата си. Родените и тези, които ще се родят. Ако ми бъде простено…

Прощавам, не защото имам повод, защото е модерно или щото си нямам друга работа. Прощавам заради себе си. За да се спася от бездната на омразата и тъмнината на отмъщението…

Прощавам, за да мога да продължа напред.

С лекота…

…и към Светлината.