Моят Вапцаров
Сигурен съм, че ако има Ад и Рай – и на двете места има специална резервация за учителките по литература. Защото точно от тях зависи дали – още в крехката детска възраст – ще запалят у теб любов към литературата… или ще те накарат да намразиш много произведения и автори, просто защото са ти ги представили в много погрешна светлина.
Любов или омраза… По-страшно от омразата е само равнодушието.
Никола Йонков Вапцаров много трудно може да бъде от авторите, които могат да те оставят равнодушен. Дори и да ти се е паднала най-тъпата даскалица по литература, която ще повтаря като папагал написаното в инструкциите на Министерството или накъдрените мисли на някой бездарник, който – като не могъл да стане Автор – си е присвоил правото да бъде литературен критик.
Все пак – Вапцаров е поет. А на поетите това им е работата – да сграбчват душата ти, да я подхвърлят в различни посоки, да я месят като обреден хляб и да не те оставят да си поемеш дъх. Дори и след като те отдавна вече са бездиханни…
Не си падам особено по юбилеи и чествания, но днешната 100-годишнина от рождението на Вапцаров беше хубав повод да се разровя пак из неговите стихове. И да открия отново защо истинската поезия те сграбчва за гърлото…
Животът на поетите винаги е бурен, противоречив и… кратък. На всички останали е само прозаичен.
Най-добрите български поети (Ботев, Яворов, Дебелянов, Вапцаров…) имат странната съдба да бъдат застигани от куршум – едва в разцвета на живота си. В повечето случаи, това е ставало, щото вместо да си гледат римите и строфите – те са се юрвали да освобождават народа си. Или себе си…
Обикновено не доживяват Свободата. Но постигат безсмъртие… (Въпреки учителките по литература… или поне някои от тях).
Куршумите са за смъртните. А Поезията е безсмъртна. Поне дотогава, докато още може да те сграбчва за гърлото…
Не обичам литературните разбори и те винаги са ми напомняли за някаква душевна мастурбация или нечистоплътност на духа. Тези, които се смятат за достойни да ни налагат мнението си за Поезията или Поетите – ще се пържат вечно в Пъклото, защото точно това и заслужават.
Но обичам Поезията. Така, както се обича истински – без ясна причина и логично обяснение.
И моят Вапцаров не е онзи, за който пише в учебниците по литература. Поезията е интимна работа – дори и когато кънти по площадите или барикадите…
Ще излъжа ако кажа, че Вапцаров е любимият ми поет. Пък и не си падам и по класациите – те отиват повече на фолк-певиците и други видове комплексари.
Но ще бъда съвсем искрен, че досега не съм срещал по-силно, по-красиво и по-хубаво стихотворение от това.
И всички думи повече, ще са излишни…
Прощално
на жена ми
Понякога ще идвам във съня ти
като нечакан и неискан гостенин.
Не ме оставяй ти отвън на пътя –
вратите не залоствай.
Ще влезна тихо. Кротко ще приседна,
ще вперя поглед в мрака да те видя.
Когато се наситя да те гледам –
ще те целуна и ще си отида.
Facebook
Twitter
Youtube
RSS
Дохождат дни…
Дохождат дни, такива мрачни дни,
че иде ти да виеш от ненавист.
Боли в гърдите, в мутрата горчи
и в гърлото ръжда се наслоява.
Дохождат дни… и питаш се защо
е тази болка, тази дива ярост,
така е скрито нейното ядро.
А критиците на критиците са критици на втора степен. За тях е отреден Петият кръг на Ада. Определяйки списък от четиримата най-добри поети на България, ти се превръщаш също в гаден критик, при това от най-чист вид. Даже липсва едно „според мен“ в твоя списък, въпреки че според мен то е задължително! С какво право лишаваш списъка СИ от един Атанас Далчев например?!!! Нима той е по-слаб поет от Ботев, пияницата и плагиатора?
А нима Борис Христов трябва да се сложи под Димчо Дебелянов?
Другарю Петров, приятелски те съветвам! Не се превръщай в поредния представител на критическото съсловие с такива коментари и списъци! Защото, за да ги защитиш, после ще трябва да използваш пак доводите на презрените от тебе критици!
Прав сте. За всичко…
Другарят Петров 🙂
P.S. Почти нищо не ви е убягнало. Освен едно многоточие – в края на въпросното изречение. Надявам се смисълът на многоточията да ви е добре познат… 😉
Всъщност – вие сте прав! Сори за бруталната намеса от моя страна! Вапцаров е може би най-великият поет на България, а Далчев е световен! Жалко, че никой не го знае, както у нас, така и по света. А дано и тук да греша 🙂
Фен съм на блога ви, ще продължавам да го чета и, ако нямате нищо против, ще пускам по някой и друг спам-коментар 🙂
Разбира се, че нямам нищо против коментарите – каквито и да са те!
(Иначе ще изглежда, че си говоря – и пиша – сам…) 😉
Мнението, че литературната критика се прави от „творчески импотентни” умове, които издевателстват върху „плодородната нива” на истинския творец, е погрешно и вредно. Добрите литературни (модни, музикални, театрални и т.н.) критици възпитават обществения вкус. Тяхното мнение е мерило, с което можем и да не сме съгласни, но при всички случаи бихме го имали предвид, тъй като е плод на задълбочено познание на материята. Ще оприлича добрия критик на един добър сомелиер: макар самият той да не е производител (не пише поезия или романи), това означава ли, че не е компетентен? Разбира се може и да не се съгласим с него.. нищо не е на всяка цена, не нужно чак да „любим и мразим”. Все пак става дума за вино, за книга, за автор… Препоръчвам ви интервюто с един съвременен литературен критик – Йордан Ефтимов, сигурна съм, че ще го оцените https://www.blitz.bg/article/9152 .
Сигурно има читави критици. Несъмнено някъде съществуват и неподкупни политици, честни катаджии или умни милиционери. Някой даже вярват, че в едно шотландско езеро живее праисторическо чудовище… 😉
А сега сериозно. Може и да сте права. За себе си…
Аз лично нямам нужда някой да ме убеждава, че дадено вино е много хубаво трябва да го харесвам заради точно определени негови характеристики. Доверявам се напълно на небцето си…
(Но това си е моят начин. Всеки има свободата да постъпва както намери за добре…)
Много добре казано…
Моята учителка по литература не можа да пробуди в мен обичта към предмета – беше ми изключително омразно да чета сакати анализи (имаше едни такива книжки) и тя не можеше посмъртно да ме накара да ги преповтарям. Все ми се чудеше как може да съм такова „умно дете“ и пълна отличничка по всичко, а литературата така „да не ми върви“ (докато същевременно учителя ми по философия реагираше на есетата ми с „Личи си, че класната ви преподава литература“).. Все пак се радвам, че в училище бях задължена да чета български поети като Вапцаров, макар и да не обичах да говоря за тях и да ги обсъждам. За мен това, „което е искал да каже автора“, се усеща със сърцето и рядко може да бъде изказано с думи по-добре, отколкото го е направил той…
Писмо
Ти помниш ли
морето и машините
и трюмовете, пълни
с лепкав мрак?
И онзи див копнеж
по Филипините,
по едрите звезди
над Фамагуста?
Ти помниш ли поне един моряк,
нехвърлил жаден взор далече,
там, дето в гаснещата вечер
дъхът на тропика се чувства?
Ти помниш ли как в нас
полека-лека
изстиваха последните надежди
и вярата
в доброто
и в човека,
в романтиката,
в празните
копнежи?
Ти помниш ли как
някак много бързо
ни хванаха в капана на живота?
Опомнихме се.
Късно.
Бяхме вързани жестоко.
Като някакви животни в клетка
светкаха
очите жадно
и търсеха,
и молеха пощада.
А бяхме млади,
бяхме толкоз млади!…
И после… после
някаква омраза
се впиваше дълбоко във сърцата.
Като гангрена,
не, като проказа
тя раснеше,
разкапваше душата,
тя сплиташе жестоките си мрежи
на пустота
и мрачна безнадеждност,
тя пъплеше в кръвта,
тя виеше с закана,
а беше рано, беше много рано…
А там –
високо във небето,
чудно
трептяха пак на чайките крилата.
Небето пак блестеше
като слюда,
простора пак бе син и необятен,
на хоризонта пак полека-лека
се губеха платната
всяка вечер
и мачтите изчезваха далеко,
но ние бяхме ослепели вече.
За мен това е минало – неважно.
Но ний деляхме сламения одър
и тебе чувствам нужда да разкажа
как вярвам аз и колко днес съм бодър.
Това е новото, което ме възпира
да не пробия
своя
слепоочник.
То злобата в сърцето
трансформира
в една борба,
която
днес
клокочи.
И то ще ни повърне Филипините
и едрите звезди
над Фамагуста,
и радостта
помръкнала в сърцето,
и мъртвата ни обич към машините,
и синята безбрежност на морето,
където вятъра на тропика се чувства.
Сега е нощ.
Машината ритмично
припява
и навява топла вера.
Да знаеш ти живота как обичам!
И колко мразя
празните
химери…
За мен е ясно, както че ще съмне –
с главите си ще счупим ледовете.
И слънцето на хоризонта
тъмен,
да, нашто
ярко
слънце
ще просветне.
И нека като пеперуда малка
крилата ми
опърли най-подире.
Не ще проклинам,
няма да се вайкам,
защото все пак, знам,
ще се умира.
Но да умреш, когато
се отърсва
земята
от отровната си
плесен,
когато милионите възкръсват,
това е песен,
да, това е песен!
Obicham Vapcarov zaradi silata na slovoto mu i zaradi aktivnata mu giteiska poziciya.
Ne e svetoven,no e bezsmarten i za men tova e po-cennoto!
Не се пише obicham, а оби4ам.
А дали Вапцаров е световен или не-първо прочети стихотворението след клишето, което си написала.
Не се пише оби4ам, а обичам. Присмял се хърбел на щърбел.
Вапцаров е огромен!
Какво ще ни дадеш, историйо,
от пожълтелите си страници? –
Ний бяхме неизвестни хора
от фабрики и канцеларии,
ний бяхме селяни, които
миришеха на лук и вкиснало,
и под мустаците увиснали
живота псувахме сърдито.
Ще бъдеш ли поне признателна,
че те нахранихме с събития
и те напоихме богато
с кръвта на хиляди убити.
Ще хванеш контурите само,
а вътре, знам, ще бъде празно
и няма никой да разказва
за простата човешка драма.
Поетите ще са улисани
във темпове и във агитки
и нашта мъка ненаписана
сама в пространството ще скита.
Живот ли бе – да го опишеш?
Живот ли бе – да го разровиш?
Разровиш ли го – ще мирише
и ще горчи като отрова.
По синорите сме се раждали,
на завет някъде до тръните,
а майките лежали влажни
и гризли сухите си бърни.
Като мухи сме мрели есен,
жените вили по задушница,
изкарвали плача на песен,
но само бурена ги слушал.
Онез, които сме оставали,
се потехме и под езика,
работехме къде що хванем,
работехме като добитък.
Мъдруваха бащите в къщи:
„Така било е и ще бъде…“
А ние плюехме намръщено
на оглупялата им мъдрост.
Зарязвахме софрите троснато
и търтвахме навън, където
една надежда ни докосваше
със нещо хубаво и светло.
О, как сме чакали напрегнато
в задръстените кафенета!
И късно през нощта си легахме
с последните комюникета.
О, как се люшкахме в надеждите!…
А тегнеше небето ниско,
свистеше въздуха нажежен…
Не мога повече! Не искам!…
Но в многотомните писания,
под буквите и редовете
ще вика нашето страдание
и ще се зъби неприветно –
защото би ни безпощадно
живота с тежките си лапи
направо по устата гладни,
затуй езика ни е грапав.
И стиховете, дето пишем,
когато краднем от съня си,
парфюмен аромат не дишат,
а са навъсени и къси.
За мъката – не щем награди,
не ще дотегнем и с клишета
на томовете ти грамади,
натрупани през вековете.
Но разкажи със думи прости
на тях – на бъдещите хора,
които ще поемат поста ни,
че ние храбро сме се борили.
О, Вапцаров за мен е № 1, след него е Ботев. Видях си любимото стихотворение пуснато от Пламен.
Ще бъда стар, ще бъда много стар… – Никола Вапцаров
Ще бъда стар, ще бъда много стар,
ако остана след погромите, разбира се,
като окъсан рибен буквар
модел хиляда осемстотин и четирийсе.
Тъй както малките деца разлистват
и почват със картинките от края,
така и мене днеска ми се иска
за бъдещето да си помечтая.
Защо пък не? – В мечтите няма цензура,
мечтите греят с синкава прозрачност.
А по-добре е да подгониш вятъра,
отколкото да седнеш и да плачеш.
Тогава аз ще имам син,
синът ще бъде двадесетгодишен.