IncomeEDU Live Webinar

Моят Вапцаров

 СТИХОВЕ, КОИТО НЕ ГИ ЛОВИ КУРШУМ

ВапцаровСигурен съм, че ако има Ад и Рай – и на двете места има специална резервация за учителките по литература. Защото точно от тях зависи дали – още в крехката детска възраст – ще запалят у теб любов към литературата… или ще те накарат да намразиш много произведения и автори, просто защото са ти ги представили в много погрешна светлина.

Любов или омраза… По-страшно от омразата е само равнодушието.

Никола Йонков Вапцаров много трудно може да бъде от авторите, които могат да те оставят равнодушен. Дори и да ти се е паднала най-тъпата даскалица по литература, която ще повтаря като папагал написаното в инструкциите на Министерството или накъдрените мисли на някой бездарник, който – като не могъл да стане Автор – си е присвоил правото да бъде литературен критик.

Все пак – Вапцаров е поет. А на поетите това им е работата – да сграбчват душата ти, да я подхвърлят в различни посоки, да я месят като обреден хляб и да не те оставят да си поемеш дъх. Дори и след като те отдавна вече са бездиханни…

Не си падам особено по юбилеи и чествания, но днешната 100-годишнина от рождението на Вапцаров беше хубав повод да се разровя пак из неговите стихове. И да открия отново защо истинската поезия те сграбчва за гърлото…

Животът на поетите винаги е бурен, противоречив и… кратък. На всички останали е само прозаичен.

Най-добрите български поети (Ботев, Яворов, Дебелянов, Вапцаров…) имат странната съдба да бъдат застигани от куршум – едва в разцвета на живота си. В повечето случаи, това е ставало, щото вместо да си гледат римите и строфите – те са се юрвали да освобождават народа си. Или себе си…

Обикновено не доживяват Свободата. Но постигат безсмъртие… (Въпреки учителките по литература… или поне някои от тях).

Куршумите са за смъртните. А Поезията е безсмъртна. Поне дотогава, докато още може да те сграбчва за гърлото…

Не обичам литературните разбори и те винаги са ми напомняли за някаква душевна мастурбация или нечистоплътност на духа. Тези, които се смятат за достойни да ни налагат мнението си за Поезията или Поетите – ще се пържат вечно в Пъклото, защото точно това и заслужават.

Но обичам Поезията. Така, както се обича истински – без ясна причина и логично обяснение.

И моят Вапцаров не е онзи, за който пише в учебниците по литература. Поезията е интимна работа – дори и когато кънти по площадите или барикадите…

Ще излъжа ако кажа, че Вапцаров е любимият ми поет. Пък и не си падам и по класациите – те отиват повече на фолк-певиците и други видове комплексари.

Но ще бъда съвсем искрен, че досега не съм срещал по-силно, по-красиво и по-хубаво стихотворение от това.

И всички думи повече, ще са излишни…

Прощално

на жена ми

Понякога ще идвам във съня ти

като нечакан и неискан гостенин.

Не ме оставяй ти отвън на пътя –

вратите не залоствай.

Ще влезна тихо. Кротко ще приседна,

ще вперя поглед в мрака да те видя.

Когато се наситя да те гледам –

ще те целуна и ще си отида.

Facebooktwittergoogle_pluspinterestlinkedinmail

Tags: , , ,

Можете да коментирате чрез:

Loading Facebook Comments ...

14 коментара за “Моят Вапцаров”

  1. adin каза:

    Дохождат дни…

    Дохождат дни, такива мрачни дни,
    че иде ти да виеш от ненавист.
    Боли в гърдите, в мутрата горчи
    и в гърлото ръжда се наслоява.

    Дохождат дни… и питаш се защо
    е тази болка, тази дива ярост,
    така е скрито нейното ядро.

  2. Фигурин каза:

    А критиците на критиците са критици на втора степен. За тях е отреден Петият кръг на Ада. Определяйки списък от четиримата най-добри поети на България, ти се превръщаш също в гаден критик, при това от най-чист вид. Даже липсва едно „според мен“ в твоя списък, въпреки че според мен то е задължително! С какво право лишаваш списъка СИ от един Атанас Далчев например?!!! Нима той е по-слаб поет от Ботев, пияницата и плагиатора?
    А нима Борис Христов трябва да се сложи под Димчо Дебелянов?
    Другарю Петров, приятелски те съветвам! Не се превръщай в поредния представител на критическото съсловие с такива коментари и списъци! Защото, за да ги защитиш, после ще трябва да използваш пак доводите на презрените от тебе критици!

    • Прав сте. За всичко…

      Другарят Петров 🙂

      P.S. Почти нищо не ви е убягнало. Освен едно многоточие – в края на въпросното изречение. Надявам се смисълът на многоточията да ви е добре познат… 😉

      • Фигурин каза:

        Всъщност – вие сте прав! Сори за бруталната намеса от моя страна! Вапцаров е може би най-великият поет на България, а Далчев е световен! Жалко, че никой не го знае, както у нас, така и по света. А дано и тук да греша 🙂

        Фен съм на блога ви, ще продължавам да го чета и, ако нямате нищо против, ще пускам по някой и друг спам-коментар 🙂

      • Разбира се, че нямам нищо против коментарите – каквито и да са те!

        (Иначе ще изглежда, че си говоря – и пиша – сам…) 😉

  3. Augusta каза:

    Мнението, че литературната критика се прави от „творчески импотентни” умове, които издевателстват върху „плодородната нива” на истинския творец, е погрешно и вредно. Добрите литературни (модни, музикални, театрални и т.н.) критици възпитават обществения вкус. Тяхното мнение е мерило, с което можем и да не сме съгласни, но при всички случаи бихме го имали предвид, тъй като е плод на задълбочено познание на материята. Ще оприлича добрия критик на един добър сомелиер: макар самият той да не е производител (не пише поезия или романи), това означава ли, че не е компетентен? Разбира се може и да не се съгласим с него.. нищо не е на всяка цена, не нужно чак да „любим и мразим”. Все пак става дума за вино, за книга, за автор… Препоръчвам ви интервюто с един съвременен литературен критик – Йордан Ефтимов, сигурна съм, че ще го оцените http://www.blitz.bg/article/9152 .

    • Сигурно има читави критици. Несъмнено някъде съществуват и неподкупни политици, честни катаджии или умни милиционери. Някой даже вярват, че в едно шотландско езеро живее праисторическо чудовище… 😉

      А сега сериозно. Може и да сте права. За себе си…

      Аз лично нямам нужда някой да ме убеждава, че дадено вино е много хубаво трябва да го харесвам заради точно определени негови характеристики. Доверявам се напълно на небцето си…

      (Но това си е моят начин. Всеки има свободата да постъпва както намери за добре…)

  4. Много добре казано…
    Моята учителка по литература не можа да пробуди в мен обичта към предмета – беше ми изключително омразно да чета сакати анализи (имаше едни такива книжки) и тя не можеше посмъртно да ме накара да ги преповтарям. Все ми се чудеше как може да съм такова „умно дете“ и пълна отличничка по всичко, а литературата така „да не ми върви“ (докато същевременно учителя ми по философия реагираше на есетата ми с „Личи си, че класната ви преподава литература“).. Все пак се радвам, че в училище бях задължена да чета български поети като Вапцаров, макар и да не обичах да говоря за тях и да ги обсъждам. За мен това, „което е искал да каже автора“, се усеща със сърцето и рядко може да бъде изказано с думи по-добре, отколкото го е направил той…

    Писмо

    Ти помниш ли
    морето и машините
    и трюмовете, пълни
    с лепкав мрак?
    И онзи див копнеж
    по Филипините,
    по едрите звезди
    над Фамагуста?
    Ти помниш ли поне един моряк,
    нехвърлил жаден взор далече,
    там, дето в гаснещата вечер
    дъхът на тропика се чувства?
    Ти помниш ли как в нас
    полека-лека
    изстиваха последните надежди
    и вярата
    в доброто
    и в човека,
    в романтиката,
    в празните
    копнежи?
    Ти помниш ли как
    някак много бързо
    ни хванаха в капана на живота?
    Опомнихме се.
    Късно.
    Бяхме вързани жестоко.
    Като някакви животни в клетка
    светкаха
    очите жадно
    и търсеха,
    и молеха пощада.

    А бяхме млади,
    бяхме толкоз млади!…
    И после… после
    някаква омраза
    се впиваше дълбоко във сърцата.
    Като гангрена,
    не, като проказа
    тя раснеше,
    разкапваше душата,
    тя сплиташе жестоките си мрежи
    на пустота
    и мрачна безнадеждност,
    тя пъплеше в кръвта,
    тя виеше с закана,
    а беше рано, беше много рано…

    А там –
    високо във небето,
    чудно
    трептяха пак на чайките крилата.
    Небето пак блестеше
    като слюда,
    простора пак бе син и необятен,
    на хоризонта пак полека-лека
    се губеха платната
    всяка вечер
    и мачтите изчезваха далеко,
    но ние бяхме ослепели вече.
    За мен това е минало – неважно.
    Но ний деляхме сламения одър
    и тебе чувствам нужда да разкажа
    как вярвам аз и колко днес съм бодър.

    Това е новото, което ме възпира
    да не пробия
    своя
    слепоочник.
    То злобата в сърцето
    трансформира
    в една борба,
    която
    днес
    клокочи.
    И то ще ни повърне Филипините
    и едрите звезди
    над Фамагуста,
    и радостта
    помръкнала в сърцето,
    и мъртвата ни обич към машините,
    и синята безбрежност на морето,
    където вятъра на тропика се чувства.

    Сега е нощ.
    Машината ритмично
    припява
    и навява топла вера.
    Да знаеш ти живота как обичам!
    И колко мразя
    празните
    химери…

    За мен е ясно, както че ще съмне –
    с главите си ще счупим ледовете.
    И слънцето на хоризонта
    тъмен,
    да, нашто
    ярко
    слънце
    ще просветне.
    И нека като пеперуда малка
    крилата ми
    опърли най-подире.
    Не ще проклинам,
    няма да се вайкам,
    защото все пак, знам,
    ще се умира.
    Но да умреш, когато
    се отърсва
    земята
    от отровната си
    плесен,
    когато милионите възкръсват,
    това е песен,
    да, това е песен!

  5. D.Kostadinova каза:

    Obicham Vapcarov zaradi silata na slovoto mu i zaradi aktivnata mu giteiska poziciya.
    Ne e svetoven,no e bezsmarten i za men tova e po-cennoto!

    • пипе каза:

      Не се пише obicham, а оби4ам.
      А дали Вапцаров е световен или не-първо прочети стихотворението след клишето, което си написала.

  6. Пламен каза:

    Какво ще ни дадеш, историйо,

    от пожълтелите си страници? –

    Ний бяхме неизвестни хора

    от фабрики и канцеларии,

    ний бяхме селяни, които

    миришеха на лук и вкиснало,

    и под мустаците увиснали

    живота псувахме сърдито.

    Ще бъдеш ли поне признателна,

    че те нахранихме с събития

    и те напоихме богато

    с кръвта на хиляди убити.

    Ще хванеш контурите само,

    а вътре, знам, ще бъде празно

    и няма никой да разказва

    за простата човешка драма.

    Поетите ще са улисани

    във темпове и във агитки

    и нашта мъка ненаписана

    сама в пространството ще скита.

    Живот ли бе – да го опишеш?

    Живот ли бе – да го разровиш?

    Разровиш ли го – ще мирише

    и ще горчи като отрова.

    По синорите сме се раждали,

    на завет някъде до тръните,

    а майките лежали влажни

    и гризли сухите си бърни.

    Като мухи сме мрели есен,

    жените вили по задушница,

    изкарвали плача на песен,

    но само бурена ги слушал.

    Онез, които сме оставали,

    се потехме и под езика,

    работехме къде що хванем,

    работехме като добитък.

    Мъдруваха бащите в къщи:

    „Така било е и ще бъде…“

    А ние плюехме намръщено

    на оглупялата им мъдрост.

    Зарязвахме софрите троснато

    и търтвахме навън, където

    една надежда ни докосваше

    със нещо хубаво и светло.

    О, как сме чакали напрегнато

    в задръстените кафенета!

    И късно през нощта си легахме

    с последните комюникета.

    О, как се люшкахме в надеждите!…

    А тегнеше небето ниско,

    свистеше въздуха нажежен…

    Не мога повече! Не искам!…

    Но в многотомните писания,

    под буквите и редовете

    ще вика нашето страдание

    и ще се зъби неприветно –

    защото би ни безпощадно

    живота с тежките си лапи

    направо по устата гладни,

    затуй езика ни е грапав.

    И стиховете, дето пишем,

    когато краднем от съня си,

    парфюмен аромат не дишат,

    а са навъсени и къси.

    За мъката – не щем награди,

    не ще дотегнем и с клишета

    на томовете ти грамади,

    натрупани през вековете.

    Но разкажи със думи прости

    на тях – на бъдещите хора,

    които ще поемат поста ни,

    че ние храбро сме се борили.

  7. Галя каза:

    О, Вапцаров за мен е № 1, след него е Ботев. Видях си любимото стихотворение пуснато от Пламен.

  8. Галя каза:

    Ще бъда стар, ще бъда много стар… – Никола Вапцаров

    Ще бъда стар, ще бъда много стар,

    ако остана след погромите, разбира се,

    като окъсан рибен буквар

    модел хиляда осемстотин и четирийсе.

    Тъй както малките деца разлистват

    и почват със картинките от края,

    така и мене днеска ми се иска

    за бъдещето да си помечтая.

    Защо пък не? – В мечтите няма цензура,

    мечтите греят с синкава прозрачност.

    А по-добре е да подгониш вятъра,

    отколкото да седнеш и да плачеш.

    Тогава аз ще имам син,

    синът ще бъде двадесетгодишен.

Вашият коментар

This blog is kept spam free by WP-SpamFree.

Copyright (C) Plamen Petrov

Препечатването на откъси и текстове от този сайт - САМО след изричното съгласие на автора и със задължително посочване на първоизточника!


Блог класация   

  

Вход - BlogNews Theme by Gabfire themes