Загубеняци в превода

Любовта ми към четенето – и към хубавата книга – е още от най-ранните ми детски години. Докато омразата ми към некадърните преводачи е с доста по-скорошна дата. Откакто куцо и сакато взе да заработва по някой лев като превежда „едно към гьотере“ и въобще да не си дава зор не само да провери – но дори да помисли – дали това, което е превел не звучи, меко казано, тъпо… Ама много меко казано!

Никак не ми се ще да изпадам в ролята на дядката от оня виц, дето се възмущавал: „Това факири ли са, бе?! Педераси! А какви педераси имаше едно време – факири!“.

Но няма как да не ви направи впечатление, че „едно време“ преводачите наистина бяха факири. Докато голяма част от сегашните са… по-некадърни и от Google Translate.

Пример (за преводач-факир): Валери Петров. Дори езикът на Шекспир да ви е майчин език, Шекспировите пиеси в оригинал със сигурност днес биха ви звучали малко странно, дори неразбрано… Докато българският им превод – на Валери Петров – е истински шедьовър. Пак меко казано…

Друг пример – за преводачка с много жълто около устата. И много вакуум под прическата…

По чисто лични причини няма да спомена името на въпросната преводачка (издателят ми е приятел и е прекалено добър човек, пък и поредицата книги, за които става дума, са ми любими – въпреки усилията на споменатата млада дама), но няма как да премълча и част от бисерите й:

• „Той е човекът с ключовете в офиса“ – всъщност, в оригинал изразът е the key person in the office и означава нещо съвсем друго („Той е ключовият човек в офиса“);
• „Службата ми в Марин Корпорейшън ме направи по-добър и в света на бизнеса“ – цитатът е по памет, но в паметта ми е останало също, че всъщност иде реч за Морската пехота на САЩ (Marine Corps), а не за измислена – за по-лесно – корпорация със странно име.
• Бейджинг определено е по-звучното и по-модерното име на китайската столица… само че – от няколко столетия – у нас този град си е известен със съвсем друго име: Пекин.

Да беше само това – или само тази „преводачка“ – с мед да я намажеш! Но за съжаление, примерите за загубеняците в превода са (ужасно) много повече.

Ако превеждаш книга, чието действие се развива в древен Вавилон, например, е доста по-подходящо да напишеш „колесница“ – вместо „каляска“ – и „кесия“, вместо „портмоне“ (примерът е от реален превод на една, иначе, много мъдра книга)… но само ако ти пука за нещастниците, дето после ще ти четат „бисерите“. Иначе не е задължително…

Подобни примери – с лопата да ги ринеш! Най-вече в книгите, но не са малко и филмите, които могат да те разсмеят – или разплачат – с превода на определени думи и фрази.

В зората на видео-превода у нас, в много американски екшъни можеше да се чуе странния рев на пилота на падащия военен хеликоптер: „Майски ден! Майски ден! Падаме! Падаме! Майски ден!“. Естествено, по онова време малцина си даваха сметка, че пилотът не е изкуфял – а само преводача. За когото значението на позивната Mayday очевидно си оставаше загадка…

Другото, с което се отличаваха едновремешните преводачи-факири бяха любимите ми бележки на преводача (Бел.прев). Ако не сте от щастливците, които са имали удоволствието да четат книга с такива Бел.прев, ще обясня. Това е кратък – или по-обстоен – разяснителен коментар, по повод определена фраза, израз, историческо събитие, личност или географски обект. (Както в предишния пример с Бейджинг).

Този коментар идва от самия преводач. И показва не само, че човекът е начетен и професионалист в работата си, но и уважава тези, които ще четат творбата му. Да –  преводът е вид творчество! Изкуство!

Но – както и в самото изкуство – понякога има преводи, които повече приличат на онази „модерна“ живопис, създадена не с четка в ръка, а с четка, забучена на едно по-друго място…

Все по-рядко попадам на наистина качествени и професионални преводи. Наскоро видях в една новоиздадена книга няколко, много на място, бележки на преводача – и почти се просълзих от умиление…

Несъмнено, причини за този рязък спад в качеството на превода има. Не една и две…

Въпросът е – доколко тези причини са наистина обективни?Защото:

1. Едно време имаше редактори. И редакторите отговаряха и за това – да няма „бисери“ и малоумия в преводите. Сега е по-евтинко да няма редактори (едно гърло по-малко – за издателя). Още по-евтинко е да платиш смешен хонорар на съседчето, дето поназнайва малко английски… Номерът минава – за кратко – но на дълъг план, такива издатели са обречени. Убеден съм в това!
2. Едно време и хората (а и преводачите са хора) имаха обща култура. Щото имаше и образователна система… Но пък сега поне има Google, по дяволите! А също и Wikipedia. На един клик разстояние…
3. Едно време всички издателства бяха държавни. Но и държава имаше (това обаче вече е друга тема). Сега държавни май вече не останаха, но и частните ще намалеят – ако гледат на читателите си само като на дойни крави. Добитъкът не чете, а само преживя…

И кой въобще печели от некадърни и направени „през пръсти“ преводи? В крайна сметка – никой!

Издателствата-еднодневки рано или късно ще си намерят майстора. А тези, които инвестират в качествени преводи, в професионални редактори и всичко останало (включително и качеството на самото книжно тяло) – рано или късно ще си извоюват авторитет. И верни (по)читатели…

P.S. Ако сте попадали скоро на някой преводачески бисер – споделете го тук! Поне да се посмеем…

httpv://www.youtube.com/watch?v=AKN3QodIRW8