Нека просто да помълчим…

Тази сутрин бях в прекрасно настроение. Въпреки мрачното време навън…

После прочетох ужасната вест. Още едно от децата на „Спаси дари на…„ беше… страх ме е да напиша думата…

А и думите също бягат като уплашени деца – при такава жестока новина.

Помня Пламко – помня с какъв плам направихме неговата кампания.

Помня и колко се радвахме на новината, че вече е започнал да се усмихва…

Помня и свенливата му усмивка – когато ги посрещахме на летището…

И надеждата на родителите му помня…

(Не мога и да си представя как се чувстват Албена и Петър сега).

Не знам кой е виновен – скапаната ни държава, жестоката Съдба или кръвожадния Бог…

Не знам и какво още мога да кажа… наистина думите днес не са с мен…

Нека просто да помълчим…

За Пламко…

httpv://www.youtube.com/watch?v=cCxRslW84nc