Отговорност. Отговор-ност. Responsibility (response ability). В това понятие, очевидно, се крият много отговори. Но и много въпроси…
Още от малки ни учат, че трябва да сме отговорни. Че трябва да се чувстваме отговорни. За цял куп неща. Много малко, от които, са наистина приятни… (Така е и с повечето неща, които ни набиват в главите още от ранно детство).
А отговорността – както почти всяка друга, от така наречените „добродетели“ – има и своята обратна страна. Тъмна страна.
И не само може да бъде – но и доста често е – нож с две остриета. Едното, от които, често оставя дълбоки рани по още неукрепналите ни характери…
Защото, то се знае, да си БЕЗотговорен е нещо много лошо. Поне така твърди общественото мнение. Което много обича да сочи с пръст…
Но истината може да бъде и по-различна. Смущаващо различна…
Да си безотговорен не винаги е лошо. А да си отговорен понякога си е направо психично заболяване…
Не можем – и не трябва – да сме отговорни за целокупното човечество! Въпреки мъдрите цитати от мъдри хора. За които всички хорово твърдят, че са били не само мъдри – но и отговорни хора…
Можем да бъдем отговорни само за себе си. И това е напълно достатъчно.
Не можем да сме отговорни за мислите и чувствата на другите. Можем – и трябва – да сме отговорни единствено за собствените си мисли и чувства. Защото само те зависят от нас. И са в наш контрол.
Глупаво и безсмислено е да се чувстваме отговорни за чуждите грешки и чуждите решения. Отговорността за собствените ни грешки, обаче, си е само наша. И от нея зависят и следващите ни решения.
Отговорността за другите може да бъде само бреме. Непосилно и смазващо бреме. А също и излишно…
Личната отговорност е може би първото стъпало по стълбата, която води до сбъдването на мечтите ни. И ако се опитаме да прескочим това стъпало – рано или късно ще паднем. Отвисоко…
В крайна сметка, отговорността е като солта – жизненоважна, но само в определени дози!
Надхвърлим ли дозата, отговорността става отрова. Затова много хора всекидневно „пресоляват манджата“.
Ако сте от тях – вече знаете, че има и друг начин! 🙂
httpv://www.youtube.com/watch?v=1FuJBZv3VK8
Facebook
Twitter
Youtube
RSS
Угаждали сме на учителите,на родители те си,в работата си,в семейството си, сега вече на децата си…може би сме мислели,че ще станем по-добри и човечни,но това трудно се постига,защото ние винаги мислим,че не сме добри към себе си,винаги сме недоволни от самите себе си и не можем да си простим това,че не сме успели да бъдем това,което сме мечтали и искали да бъдем.Нашата съвест е най- големия ни съдия.Така както самите ние се унижаваме,никой друг не може да ни унижи.Страхуваме се,другите да не разберат,че не сме това,за което се представяме пред тях.Винаги сме недоволни от себе си и се самоизмъчваме….Трябва да се научим да се обичаме,колкото по-голяма е любовта към самите нас,толкова по – добре ще разбираме себи си и другите хора.
Уаууу………. Втрещи ме. Извинявай-те, обаче съм си отговорна, но не и психично болна. Мога да си летя, мога и да падна, мога да мисля, мога и да не мисля, мога да плача, мога и да не плача. Когато говорим за отговорност, трябва да знаем какво значи тя.
Опааа, тук съм. Не, че е толкова важно де………. Цитат: Можем да бъдем отговорни само за себе си. И това е напълно достатъчно.
Как така? Не е ли егоистично? Не трябва ли да поема отговорност към семейството си, към любимия??? Трябва ли да съм безотговорна към тях и да гледам само мене си? Ачи приятели? Към тях как да постъпвам – /без/отговорно ли? Това не е ли егоизъэм? Много въпроси зададох, но ги поставя написаното от Пламен Петров. Естествено прочетох всичко, но това ми направи впечатление. Не искам да си мисля например, че ако трябва в еди кой си ден месеца да ида на купон, и това веселие е определено месец преди това, и точно в този ден се случва нещо като например…. хм, ами детето вдигне температура и не е добре. Значи ли това, че НЕ трябва да поема отговорност? Значи взимам си шапката, обувам си чепиците и бей-гиби. Не ме интересе па. Не става. Не говоря глобално, че искам да съм отговорна към целия свят, но май от това си зависят много работи. Ако всеки започне да си мисли така, ставаме безразлични. Животът си върви, човек трябва да се весели, да живее, не както намери за добре, а да осъвместява себе си с другите. Иначе не ставаме за нищо. Нали в момента сме точно такива – не ни интересуват другите и живеем за себе си и гледаме собствената си участ, другите да си гледат работата и да се оправят както си знаят. Тук нещо или не разбирам или всъщност не съм съгласна с написаното.
Два примера в подкрепа на това, което казваш:
Наскоро приятелят ми кихна два пъти и майка му ме обвини в безотговорност, защото не се притеснявам.
Наскоро ни обраха (взеха почти всичко) и всички ме обвиниха в безотговорност, защото отказах да се ядосвам и тюхкам…
На кого му трябва да е „отговорен“? 🙂
Примерите са брилянтни, Мими! Точно това имах предвид – отговорността също има (разумни) граници! 🙂
🙂 Кихането и обира едва ли са зависели от теб. Но много се съмнявам, че човека, Пламен Петров писал статията НЕ е отговорен спрямо другите. Даже напротив, иначе едва ли би написал толкова практични и ползотворни неща.
Пламене и мен ме вълнува тази тема в последно време. Само дето все не намирам време да седна и да си излея помислите в редове.Браво за поста.
az imam problem qvno kogato sam bil malak nikoi ne mi e natqkval 4e trqbva da bada odgovoren i sega mie dosta golqm problem pitam polovinkata si kak da stana odgovoren i seriozen no i tq nemoje da m kaje to4no ako nqkoi moje da m dade nqkakav akal blagodarq predvaritelno