Случило се е някъде в края на 60-те години на миналия век (или може би началото на 70-те). В сърцето на Лондон…

Там има един парк, който отдавна е легенда. А в този парк пък имало една сцена – от която са тръгнали много музикални групи… поне една от които наистина е станала легендарна. Пинк Флойд.

Много често, на въпросната сцена в Хайд Парк се организирали рок-концерти на открито. Нещо като мини-вариант на нашумелия тогава фестивал в Woodstock. В тези импровизирани концерти участвали всякакви новоизгряващи и неизвестни банди. Пинк Флойд по това време са отговаряли и на двете категории…

Публиката, естествено, е била съставена най-вече от младежи. А рокът бил на върха. И подпалвал сърцата им за секунди…

По-голяма част от бандите, които се качвали на сцената на открито свирили кавъри на нашумели по това време парчета. А дори и да се престрашели да вмъкнат и някоя своя композиция – тя също задължително била в стила на тогавашните „законодатели“ в модата на рока. Бийтълс, Роулинг Стоунс и така нататък…

С изключение на една-единствена група. С много откачено име: Pink Floyd.

Малко след предишната банда, която е изсвирила няколко 5-минутни танцувални хита, на сцената се качвали и четиримата от Пинк Флойд. На външен вид и те били като другите музиканти – дълги коси, брадясали лица, слаби, прегърбени фигури…

Но още след първите акорди на авторските им композиции, всички разбирали веднага, че тези не са като другите.

Днес Пинк Флойд са легенда. Символ на мега-музикален-оргазъм, предимно за познавачи, но покрай тях се присламчват и цяла сюрия кандидат-фенове, които просто твърдят, че музиката им е страхотна, без да са я почувствали истински със сърцето си…

Днес Пинк Флойд са на един от най-високите върхове в музикалната история. (Лично за мен – те са си направо Джомолунгма и всички останали са поне една педя по-ниско, но това е друга тема).

Но тогава – на въпросните концерти на открито в центъра на Хайд Парк – Флойд са били нещо като „черни овце“. Някакви странници, които изпълняват някакви странни, протяжни (трудни за танцуване) 15-20 минутни композиции с космическо звучене и звукови ефекти (по-късно ще има и светлинни), каквито светът не е виждал дотогава…

А публиката е свикнала на друго. Не била готова за такова музикално цунами. Искала си другия рок – за да пие бира и да кърши снага, както винаги досега…

И като всяка публика – и онази не била особено толерантна и вежлива. След първите няколко минути на стъписване, започвали да се чуват недоволни възгласи: „Каква е тая музика, бе?!“, „Искаме рок!“, „Рок!!!“, „Това можеш да го свириш на баба си!“. И други подобни…

А към музикантите от странната група често политали и празни кутии от бира.

И тук стигаме до ключовия момент.

Пинк Флойд не се отказали. Не се пречупили. Отказали да свирят по гайдата на тълпата. Искали да свирят своята си – странна – музика. И вярвали, че тази музика заслужава своята публика.

И чудото станало. Не изведнъж, разбира се. Коствало им доста време, много псувни и немалко бирени бутилки.

Но публиката започнала да разбира. Публиката започнала да усеща. И да ръкопляска…

Останалото, както казват, е история…

…

Защо ви разказвам всичко това?

Защото в тази история не става въпрос само за музика. А и за характер. И за качествата, които са нужни да успееш.

И днес повечето музиканти свирят в стил чака-рака – по кръчмите. Защото това се слуша…

Но моят разказ не е заради музиката.

Споделих с вас тази вълнуваща (поне за мен) история, защото от известно време едно младо и още по-талантливо момиче си търси работа. И е отчаяно от това, че за нейната „музика“ в България все още няма подходяща публика. Което си е вярно, до голяма степен – но е било вярно и за Пинк Флойд, преди някакви си 40-50 години…

Не се отчайвай, Бъни! 🙂

Аз вярвам, че и тукашната „публика“ може да бъде превъзпитана. С много търпение и още повече инат…

А още по-силно вярвам в твоя успех.

Затова – имай атомно сърце!

And shine on, you crazy diamond!

httpv://www.youtube.com/watch?v=YmwPy8Z7RpE