Тази нощ имаше буря. Всъщност, силният вятър още продължава. А от прозореца си виждам едно повалено дърво. Корените му са били прекалено слаби, за да устоят на стихията.

Тъжна е гледката на поваленото дърво. Младо дърво е… по-скоро беше…

Можело е да расте нагоре още много, много време. А сега лежи изтръгнато от корените си, като труп на някакво застреляно животно…

И всичко това е не защото вятъра е бил прекалено силен – а защото корените на дървото са били прекалено слаби. Казано по друг начин – дървото е израснало повече, отколкото може да си позволи. С тези корени…

И сега плаща горчивата цена на неразумния растеж.

А ние хората… нима на нас не си се случва същото?! Нима не забравяме колко е важно да пуснем дълбоки корени?! Преди да тръгнем да растем до небето…

Нима житейските бури не ни изтръгват с не по-малка жестокост от мястото ни?!

А останалите – тези, които са вкоренени здраво в своята почва – остават непоклатими.

Много може да се научи от едно паднало дърво. Или от човешкото падение…

За разлика от дървото, ние обаче имаме способността да се изправим отново.

И да пуснем по-дълбоки корени. Бавно, търпеливо… Защото бързането значи ново разочарование – когато ветрецът се превърне в буря.

Може много да искаме да ни пораснат крила. И това ще стане!

Но първо ни трябват корени…

httpv://www.youtube.com/watch?v=JRWcmYLVKG0