Първи скок

25 години не са никак малко време. За някои са целия живот. Или дори повече, отколкото са живели досега…

А за мен – точно днес – това е времето, което е изминало, откакто за първи път скочих с парашут.

9 април, 1987 година. Рано сутринта, на летището на авиоклуба край гр. Михайловград (сегашна Монтана).

Аз – прясно навършил 17 години – все още строен, с едва набол мустак, в син анцуг, изпълнен с дързост и желание да се докажа…

Строени пред старата антоновка. Последен инструктаж. Качване по стълбичката в самолета. Машината бучи, всички гледаме през люковете навън и всеки се старае страхът му да не проличи.

Първи тласък на двигателя. Потреперваме и се споглеждаме. Усмихваме се един на друг, сякаш да си вдъхнем кураж.

Самолетът набира скорост. Усещаш с корема си, че вече сме се отлепили от земята. Инстинктите леко започват да те обвиват като боа и да те стискат за гърлото.

Самолетът захожда и набира височина. Поглеждам пак през люка навън. Виждам един хълм и някак си нервността се предава от стомаха ми към тази гледка. (В следващите десетина години, всеки път когато минавах с кола близо до този хълм – изпитвах същата нервност).

Инструкторът отваря вратата и ни повиква с ръка. Определен съм да скачам втори по ред. Изправям се и за последно поглеждам към другарите си в самолета. Когато обръщам глава, този пред мен вече е изчезнал в бездната. Мой ред е.

Изправям се на крачка от отворената врата на самолета. Тук настъпва шокът. Цели шест месеца съм се готвил физически и психически за този момент. И неясно защо винаги съм си представял, че ще видя под мен някакви бели облаци…

Облаци – друг път! Височината е само 800 метра. (Само!). Времето е слънчево и ясно. И долу всичко се вижда като на длан – колкото инстинктите ти съвсем да стегнат всеки мускул в тялото ти. А вграденото ти чувство за самосъхранение да закрещи истерично: „Не скачай! Ти си луд! Дръж се здраво и за нищо на света не скачай в тази бездна!“.

Всичко става за секунда. Но в тази секунда трябва да решиш – дали ще слушаш тънкото гласче в главата ти. Или ти ще командваш парада. (А също и живота си…).

Колебанието ми трае само миг. Правя решителната крачка. Скачам.

Хиляда и едно, хиляда и две, хиляда и три…

Така трябваше да броим наум. И ако парашута още не се е отворил – да дърпаме бързо ръчката на резервния.

(И при четирите ми скока, нито веднъж не се сетих да броя – всичко ставаше прекалено бързо. И – Слава Богу – без усложнения!)

Рязко дръпване. Звук като от разперени криле на огромна птица. И само след миг – птицата съм аз. Летя! Аз летя! Душата ми пее, както никога досега…

Любувам се на гледката от хоризонт до хоризонт. Чувствам се като господар на света. И знам, че съм надвил най-страшния си враг – собствения си страх.

(През следващите 25 години, винаги когато този мой стар враг отново се изправи пред очите ми – ще си спомням този миг. И своята безапелационна победа…)

Земята се приближава. Все по-близо е. Удар. Пак съм сухоземно същество.

Но душата ми още лети – там горе.

…

От спомена за този първи полет, малко по-късно ще се роди и това наивно юношеско стихче:

ПЪРВИ СКОК

Последна крачка правиш към небето

и ето, че пред тебе е морето,

което няма дъно, ни вълни.

А вятърът в ушите ти звъни.

И въпреки, че не е лек маршрута,

ти знаеш – на гърба е парашута.

Но не престава лудо да се мята

сърцето ти, тъй влюбено в земята.

Замаян си от първия си полет,

но чувстваш, че около теб е пролет.

И смаян осъзнаваш изведнъж,

че си пораснал и си станал мъж.

Враца, 1987 г.

…

Понякога още сънувам. Че летя…