John Coutis е австралиец с гръцки корени (по бащина линия). Но това не е първото, което ще ви се набие на очи когато го срещнете. Видът му може направо да ви стресне, особено ако не срещате всеки ден хора, чиято долна половина на тялото… липсва напълно.

Аз видях за първи път Джон преди по-малко от седмица – той беше един от лекторите на тридневния National Achievers Congress в Лондон. И си заслужаваше да съм на това събитие дори и заради това, което сподели с всички нас Джон Кутис в рамките на близо час и половина. Такива неща не се забравят…

Когато този необикновен човек се появи на сцената – „яхнал“ един скейтборд, чрез който се придвижваше, бутайки се с ръце – в залата настана необикновена тишина. И тишината ставаше все по-неловка, докато странното същество, все така само с помощта на ръцете си – защото той просто НЯМАШЕ КРАКА – се покачи на един стол, а от там пъргаво скочи върху масата и „седна“. От далеч изглеждаше напълно като човек, който е седнал зад масата и се вижда само горната половина на тялото му. Но Джон просто нямаше долна половина…

И докато всички ние все още не смеехме дори да си поемем въздух от изненадващия външен вид на поредния лектор, Джон пръв наруши тягостната тишина:

„Вече виждате какъв е моя недъг – а какъв е вашия?!“.

Въпросът му разцепи тишината като пистолетен изстрел и ни накара да подскочим.

Последва нещо, за което просто не бяхме подготвени. Джон показа една пластмасова бутилка – като тези, в които се дава вода или мляко на бебетата – и ни обясни, че това не е просто бутилка. А е точния размер, точната големина на неговото обезобразено телце – когато се е родил преди 41 години.

„Когато другите семейства се сдобиват с ново бебе, те получават цветя и подаръци. Когато аз съм се родил, моите родители трябвало да ми намерят дрехи, за да ме погребат – никой не очаквал да оцелея повече от няколко часа. Баща ми успял да намери само дрешки… от някаква детска кукла – толкова „голям“ съм бил тогава. И една кутия от обувки – вместо ковчег“.

Докторите казали на родителите му, че няма да оцелее и 24 часа.

На другия ден им казали, че няма да оцелее и седмица.

На другата седмица били сигурни, че не му остава и месец.

После твърдели, че ще живее най-много година.

Но не познали нито веднъж…

След това Джон продължи с разказа си за необикновения си живот. Живот, в който е имало ужасяващи епизоди на човешка жестокост.

(Още първия ден в училище някакви хулигани завързали ръцете зад гърба му, залепили устата му с лепенка и го хвърлили в една кофа за боклук. А после я подпалили… В последния миг една учителка успяла да го измъкне от пламъците с цената на собствената си рокля, която се подпалила. Друго забавление на някои от съучениците му било да обсипят пода около чина му с кабърчета. Защото знаели, че той се придвижва само на ръце…)

И точно когато ти идва да заплачеш от цялата тази жестокост, несправедливост и нерадостна съдба – Джон изстрелваше поредната си шега, от която залата просто прихваше от смях. Не съм срещал досега през живота си човек с толкова мощно и толкова необикновено чувство за хумор! Сълзите ни бяха от смях. Постоянно…

Това, което всъщност беше истинското послание на Джон Кутис е, че всеки от нас се изправя пред много трудности и препятствия в собствения си живот. Но те не са непреодолими. Не са по-сили от жаждата ни за живот. Не е задължително да се предадем, да се откажем, да спрем да се борим…

„Винаги ще има някой, който ще е по-добре от теб – но и винаги ще има хора, които са много по-зле от теб!“, това ни каза Джон тогава.

И важното е не да се сравняваме или състезаваме с другите – а да бъдем по-добри и по-силни от самите себе си.

И това не бяха просто красиви думи. Пред нас стоеше… всъщност седеше… един невероятно силен човек, който беше доказвал правотата на тези думи през целия си нелек живот.

В сайта на Джон пише, че той е inspirational speaker (вдъхновяващ оратор). Обикновено, терминът е motivational speaker (мотивационен оратор). В същия сайт е обяснено и защо Джон е избрал за себе си различна титла:

„Мотивацията трае десетина минути… а вдъхновението е за цял живот!“.

Ако седите по 10-12 часа в една зала в продължение на цели три дни – и особено ако сте с моето тегло и моите неудобни официални обувки – няма начин да не ви заболят краката. Или колената…

След срещата ми с Джон Кутис не посмях да се оплача от болката в краката ми нито веднъж. Защото осъзнах, че поне имам крака…

Осъзнах и друго – че наистина неговия недъг се вижда отдалеч. А всеки от нас има скрити недъзи и недостатъци. Понякога скрити толкова надълбоко, че самите ние трудно ги забелязваме…

Дано историята на Джон Кутис да ви е вдъхновила и да ви е накарала да се замислите!

В крайна сметка, това е и смисъла на неговия необикновен живот…

httpv://www.youtube.com/watch?v=CS01d4GT6Vk