Всеки ден чета буквално десетки български новинарски сайтове. Малка част от тях – по собствено желание. За другите ми се налага или просто попадам на тях случайно.
И всеки ден се чувствам като че ли съм се разходил в гората. На метри от Чернобил. Без никакво защитно облекло. Дори без илюзии…
После съм точно като облъчен. Облъчен от радиацията на глупостта и човешката низост. И от неграмотността също.
Всеки път си мисля, че това вече е дъното. И всеки път ще се намери кой да ме опровергае.
Тези, които аз не мога да нарека точно журналисти – затова аз си ги титулувам „джурналисти“ – всеки ден завладяват нови върхове. И всеки един от вас това го вижда с очите си…
И си мисля…
Мисля си, че е лесно да намерим лесното обяснение. За причината.
Мислим си, че децата ни са тъпи и с изкривени морални ценности – защото „такова е времето“.
Не. Не е виновно времето.
Времето не може да възпитава деца. Но явно вече и училището не може… нито пък родителите…
Мисля си още дали това, че пак се спасяваме поединично ще успее да ни спаси.
Мисля си и за собствената си отговорност.
(Много често си мисля, че това да имаш някакъв си блог и да се надяваш, че като пишеш що-годе грамотно и караш хората що-годе да се замислят… едва ли ще промени света повече, отколкото смешната битка на един идалго с едни вятърни мелници….).
И други неща си мисля. Но вече съм толкова уморен, че не вярвам, че има смисъл да ви ги казвам…
Но понякога си мисля и за „тайната“ на нощното небе. В него има толкова много Тъмнина – но има и едни малки, светещи точици…
Ще продължавам да вярвам, че има смисъл – да се търси смисъла.
Поне докато хората вдигат взор нагоре за да гледат към звездите.
А не към тъмнината…





Можете да коментирате чрез: