Всеки ден чета буквално десетки български новинарски сайтове. Малка част от тях – по собствено желание. За другите ми се налага или просто попадам на тях случайно.

И всеки ден се чувствам като че ли съм се разходил в гората. На метри от Чернобил. Без никакво защитно облекло. Дори без илюзии…

После съм точно като облъчен. Облъчен от радиацията на глупостта и човешката низост. И от неграмотността също.

Всеки път си мисля, че това вече е дъното. И всеки път ще се намери кой да ме опровергае.

Тези, които аз не мога да нарека точно журналисти – затова аз си ги титулувам „джурналисти“ – всеки ден завладяват нови върхове. И всеки един от вас това го вижда с очите си…

И си мисля…

Мисля си, че е лесно да намерим лесното обяснение. За причината.

Мислим си, че децата ни са тъпи и с изкривени морални ценности – защото „такова е времето“.

Не. Не е виновно времето.

Времето не може да възпитава деца. Но явно вече и училището не може… нито пък родителите…

Мисля си още дали това, че пак се спасяваме поединично ще успее да ни спаси.

Мисля си и за собствената си отговорност.

(Много често си мисля, че това да имаш някакъв си блог и да се надяваш, че като пишеш що-годе грамотно и караш хората що-годе да се замислят… едва ли ще промени света повече, отколкото смешната битка на един идалго с едни вятърни мелници….).

И други неща си мисля. Но вече съм толкова уморен, че не вярвам, че има смисъл да ви ги казвам…

Но понякога си мисля и за „тайната“ на нощното небе. В него има толкова много Тъмнина – но има и едни малки, светещи точици…

Ще продължавам да вярвам, че има смисъл – да се търси смисъла.

Поне докато хората вдигат взор нагоре за да гледат към звездите.

А не към тъмнината…